– Няма Бог. Няма вечност. Направете си земния живот приятен, удобен и радостен. Няма друг живот.

Погледнете към тези, които изричат това.

Какво са постигнали? Осигуриха ли се против катастрофите? Запазиха ли се от болести? Смъртта отминава ли ги?

Някой ще каже:

– Да, но те ядат, пият, отдават се на плътските си удоволствия, имат много пари и хубави апартаменти.

Не е лошо да чуем мнението на италианския революционер Гарибалди:

„Да се роди, да яде, да пие и накрая да умре, това може и насекомото“.

Явно е че материалният живот не само, че не задоволява, но принизява човек до нивото на насекомо.

Навярно и вие сте чували, че някои твърдят:

– Отвъд гроба няма нищо.

Чуйте ме добре. Преди Колумб всички са твърдели, че отвъд океана няма нищо, а само една страшна бездна, в която моряците пропадат, ако се доближат много до нея.

Но Колумб доказва, че зад океана има друга земя.

Словото ни говори, че отвъд гроба има вечен мир.

Човек без надежда във вечния живот прилича на осъден на смърт затворник, който всеки ден очаква да се приведе в изпълнение присъдата му.

Приемете вечния живот. Така ще получите пълна прошка, заличаване на греховете, изобилно изливане на Святия Дух и Божията любов в сърцата си.

Ние вярваме, че планетата ни е напълно изследвана.

Цивилизацията изтрива границите между страни и народи, превръщайки ни постепенно в космополитни закоравели привърженици на родната култура.

Но все още има племена, които не искат да имат нищо общо с модерния свят, сривайки всички опити за контакт.

Ето ви и едно племе, което е успяло да запази своя примитивен начин на живот в XXI век – Джаксън Уайтс.

До 1790 г. всички индиански племена в Северна Америка били известни. Ето защо появата на изцяло нов вид аборигени в близост до Ню Йорк било истински шок за американците.

Това племе е успяло да пропусне борбата за собствена територия, гражданската война и войната за независимост.

Приятелю, не отивай във опасния свят, който ни заобикаля, без молитва. Вечер ти коленичиш, но вече ти се спи. С умората от тежкия ден се оправдаваш, претупваш молитвата и бързаш да се възползваш от сладкия покой.

Идва утрото. Закъсняваш. Утринния час за молитва пропускаш или набързо и без особено внимание се отнасяш към него.

Не бодърстваш в молитва. Пренебрегваш часовете за бдение. Нима за теб те са завинаги изгубени? Трябва да признаеш за съжаление, че това е така. Щом пренебрегваш молитвата, ще страдаш от това.

На пътя си ще срещнеш изкушения, а ти не си готов да се срещнеш с тях. Съвестта ти те осъжда и ти се отчуждаваш от Бога.

Не е изненадващо, че деня, в който не си могъл да преодолееш сънливостта, е бил пълен провал за теб.

Минутите за молитва, изпуснати заради мързел, не могат да се възстановят. Можем да се научим от опита си, повече да не повтаряме грешките си, но е невъзможно да върнем тази свежест и сила, които се съдържат в тези пропуснати минути.

Ако Божият Син е чувствал необходимост да става в зори, за да излива сърцето си пред Бога, колко повече е необходимо ние да се се срещаме с Този, който дарява всяко благо, всеки съвършен дар и Който е обещал да ни даде всичко необходимо за живота.

Ние никога не знаем, какво е черпил от молитвите си за Своя живот Господ Исус Христос, но знаем колко е безсилен животът, в който отсъства молитвата.

В една приказка се казва, че на небето имало прием на добродетелите. Там били правдата, честността, искреността, добротата, простителността, любовта, добротворството, благодарността и др.

Всички добродетели радостно разговаряли и споделяли преживяванията си. Някои забелязали, че добротворството и благодарността не разговаряли изобщо помежду си.

Оказало се, че те изобщо не се познавали, защото намали случай, в който да се срещнат.

Това може да ви звучи прекалено, но съдържа в себе си горчива истина.

Талмудът казва, че който се наслаждава на нещо без благодарност, обсебва нещо от Бога.

Благодарността е една от най-големите привилегии на човека. Тя доказва, че разбираме и ценим живота.

Колкото повече благодарим, толкова повече приемаме. Лютер твърди, че благодарността е истинската добродетел и най-доброто богослужение.

Когато постоянстваме в благодарността, тогава Бог постоянства в благословението.

Благодарният за всичко има поглед, отправен към Бога.

„А множеството на повярвалите имаше едно сърце и една душа“.

Къде има подобно нещо? Понякога в живота и литературата срещаме подобни образи.

Двама души силно се обичат и решават да сключат брак. За тях казват, че са станали една душа. Но колко често малко след това те се развеждат.

А тук имаме не двама, а хиляди души.

Какво чудно явление и то сред един свят, в който човекът за човек е вълк. До скоро тези хора са били чужди един на друг. Не са се познавали.

По правило във всеки непознат подозираме неприятел. Дори и малкото дете по инстинкт счита непознатия човек за враг.

Тогава как да си обясним това странно явление, което се е случило сред първата християнска църква?

Това са били хора, които са посветили сърцата и живота си на Исус Христос. Обърнете внимание, не се казва „множество от човеци“, а „множество от повярвали“.

Истинската пълна вяра води до единодушие.