Не е радостно да представяме пред човеците разпнатия Христос. По този начин ние им заявяваме:

– Вие сте грешни и окаляни. Трябва да се покаете и да приемете Христовата жертва за себе си.

Това оскърбява празната човешка гордост.

И въпреки всичко Кръстът си остава небесния отговор за най-дълбоката човешка нужда – спасението на човешката душа.

Как сме ние? Има ли нещо, което да закрива или замъглява Христос в живота ни? Стои ли нещо между Него и нас?

Нека разпнатия Христос, Който изобличава, но прощава и спасява, да бъде всичко за нас.

Нека всички земни блага преценяваме през призмата на Христос.

Децата от близките села често прекарваха на брега на езерото. Някои дори се къпеха в него въпреки забраната на възрастните.

Един ден, когато имаше група момчета там, изведнъж децата чуха плясък във водата и безпомощно удряне с ръце по водата.

Обърнаха се и го видяха:

– Вижте Стефан е взел малката дървена лодка и е доплувал до средата, – развика се Генади.

– Кога е успял? – попита Борис.

– Но нали възрастните са ни забранили да пипаме тази лодка, – промърмори Младен.

– Да, но той е във водата, – развика се Христо.

– Не виждате ли, че той само се шегува, – засмя се Павел.

Единствено десетгодишният Антон прие нещата напълно сериозно и скочи във водата, за да помогне на съученика си.

Антон доплува до Стефан, хвана го и доплува с него до брега. Стефан беше в безсъзнание.

Пред изумените погледи на момчетата Стефан започна да оказва първа помощ на пострадалия. Той започна ритмично да натиска гърдите му с ръце.
Стефан се разкашля и дойде на себе си.

След това момчетата се обадиха веднага на бърза помощ. Стефан бе отведен моментално в болницата. Не беше пострадал сериозно и на следващия ден бе изписан.

Родителите на Стефан бяха много благодарни на Антон, за това че е спасил живота на сина им.

Майката на Антон гордо каза:

– Стефан е много добър и отзивчив, на никого до сега не е отказал помощ. В къщи редовно ми помага. Гордея се със сина си.

Властите решиха да поощрят спасителят и той получи подобаваща награда.

Една сутрин Явор се събуди с песен, която бе пял със съучениците си преди много години. В нея се казваше колко е важно да се молиш сутрин, на обяд и вечер, за да бъде „сърцето ти в тон“.

Този израз тогава много го учудваше. Той си го представяше като търсене на радиостанция или телевизионен канал. Явор знаеше, че добро качество се получава, когато уцелиш правилната честота.

Ние сме творение на нашия Господ и сме истински човеци, когато сме „настроени“ по Исус Христос. Трябва да пребъдваме в Него, защото Той е изворът на новия живот.

Вярващите свързани с Христос, започват да Го отразяват, когато Той им дари истински живот.

Връзката с Христос е условието да станем такива, каквито Бог ни призовава да бъдем.

Понякога е хубаво да си първи, но не винаги.

Силвия бе първата повярвала в Господа от семейството си. Тя изпитваше голяма радост от това и желаеше да разказва на всеки за своята вяра.

Но ….. собствените ѝ родители я отхвърлиха и не само те.

Сестра ѝ Вероника крещеше като обезумяла след нея:

– Няма да четеш тук Библията си. Спри това радио, не искам да слушам за твоя Бог.

Сърцето на Силвия бе разбито от мъка и тя викаше към  Бога:

– Господи, искам семейството ми да Те приеме, но всички ме гонят, дори няма къде да се помоля.

– Защо мислиш, че няма къде да се молиш? – Попита я Бог. – Можеш да използваш банята.

Силвия се изненада, но същевременно тази идея и вдъхна увереност и я успокои.

Тяхното семейство имаше две бани. И Силвия помоли баща си и майка си:

– Ще ми разрешите ли да използвам една от баните за молитва, един час след полунощ?

И тя получи разрешение, макар и не много охотно от родителите си.

Първата вечер Силвия седна на ръба на ваната и се разплака. Започна да чете Библията и да се моли. Скоро след това се успокои. Бог обърна мъката ѝ в радост.

Така започна молитвеният ѝ живот в банята. Тя всяка вечер отиваше там, за да се срещне със Спасителят.

Чрез Божията благодат родителите ѝ и сестра ѝ повярваха в Бога.

Но и днес, когато имаше сериозен проблем и искаше да се усамоти, Силвия отиваше в банята и се молеше усърдно.

Веднъж Карл Юнг беседвал с вожда на племето навахо за чувството на собствено достойнство, което е присъщо на всеки индианец, за тяхното голямо спокойствие и увереност.

Техният живот бил изпълнен със смисъл, а живота на белия човек се основава на рационализма и доводите в здравия смисъл, което води до празнота и бедност.

По време на тази беседа вождът казал на Юнг:

– Погледни колко свирепи и разтревожени изглеждат белите хора. Устните им са присвити. Носът им е заострен, цялото им лице е покрито с гънки и бръчки. Погледът им е разсеян и през цялото време търсят нещо. Винаги им трябва нещо, не им достига. Те са постоянно неспокойни и напрегнати. Не разбираме какво точно искат. Приличат ми на полудели хора.

Юнг го попитал:

– Защо мислиш така?

– Те казват, че мислят с главите си, – отговорил вождът.

– А как иначе? А вие с какво мислите? – изненадал се Юнг.

– Ето с това, – казал вождът, като посочил сърцето си.