Това бе малко градче в планината. Тук хората се забавляваха по различни начини.

Едни караха ски през зимния сезон. Други правеха туристически походи до известни местности, скали или пещери.

Колоезденето бе на почит, нямаше човек, който да не кара колело, дори нагоре по баира.

Имаше и такива, които ходеха до планинското езерце, само за да хвърлят камък и да гледат образувалите се вълни.

Навсякъде, където се забавляваха имаше смях и усмивки.

Веднъж малката Юлия изненада родителите си със следното изказване:

– Мисля, че Исус обича смеха, защото ние обичаме да се веселим и усмихваме.

Атанас и Даниела се спогледаха. До сега не си бяха задавали подобни въпроси, но това което дъщеричката им каза, ги накара да се замислят.

След дълго мълчание Атанас обяви:

– Навярно Исус обича забавленията, защото ние обичаме да правим това, а нали сме създадени по Негов образ и подобие.

– Някои хора се чувстват виновни, че се забавляват, че се шегуват или се наслаждават на живота, – отбеляза Даниела.

– Нима Бог е безчувствен и чака само да направим нещо лошо и да ни се нахвърли? – ококори очи Юлия, като се задъхваше. – Трябва ли да бъдем сериозни през цялото време?

– Това противоречи на истината, че Той е любящ и пълен със състрадание, – плесни с ръце Даниела. – Вижте радостта, която блика от бебета и децата. Те са вложени от Бог.

– Когато имаме свободно време и пълним с радост резервоарите си, трябва ли да се смятаме за виновни? – повдигна вежди Атанас. – Нима смятате, че Той не иска да сме щастливи?

– Когато погъделичкам някое розово бебе и то се усмихне, толкова много му се радвам, – отбеляза Даниела.

– А как си реагирала, когато си видяла как малко дете храни малко животинче? – попита Атанас.

– С умиление. Понякога дори очите ми се пълнят със сълзи от радост, – усмихна се Даниела.

– Бог изпитва същото към нас, – заяви Атанас. – Исус се радва, когато отделяме време за почивка, релаксираме, ….., но не злоупотребяваме със свободата, която ни е дал.

Юлия и Даниела бяха напълно съгласни с това.

„Все пак ще напълни устата ти със смях и устните ти с възклицание“.

Видях пухкавата ѝ опашка от доста далече, а когато приближих до оградата, тя веднага се приближи до мен и докосна ръката ми с рижата си лапа.

Плени ме със своята красота. Най-много да бе на три-четири месеца.

Веднага я заведох у дома. Обиколи навсякъде, сякаш се страхуваше, е ще я затворя.

До сега не бях виждала такова красиво и съвършено създание. Още на следващия ден бях с нея на двора, а тя се умилкваше около краката ми.

Бях станала нейна стопанка. До момента съм имала няколко котки, но сега на новото място, на което се бях преместила бях останала без такова животинче.

Така се появи моето желано и очакване котенце….

Котките са много мили и нежни създания. Тяхното мъркане ме успокоява и отнема тъгата ми.

Живееше един хамстер. Той беше много независим. Обичаше да се увива в червената коприна на покривката на масата и да си мие краката в каничката за кафе.

След една година в този дом се появи котарак. Той беше още съвсем млад. В началото ядеше супа, зеле, моркови, варени картофи и всичко, което получаваше или сам можеше да си открадне.

Котаракът много искаше да се запознае с хамстера. Той отделяше най-малко два часа, за да го съзерцава . Наблюдаваше го, как ходи, как яде, дори как спи.

Хамстерът оставаше напълно равнодушен към тези погледи и безкрайни наблюдения.

Веднъж котаракът бе поставен на масата. Той я изследва внимателно, за да открие нещо интересно за ядене, но уви за себе си нищо не откри.

На същата маса поставиха и хамстера. Той изобщо не обърна внимание на котарака, а бавно изследва всяка паднала трошичка, а след това с всичко открито натъпка бузите си и започна да дъвче.

Котаракът лежеше по корем, протегнал нос към хамстера и го наблюдаваше внимателно.

Изведнъж хамстерът забеляза рижата муцуна, дотича до нея и захапа носа на котаракът със зъбите си. Сега вече се знаеше, кой е доминиращият в тази къща.

По- късно котаракът независимо от това, къде се намираше, съзерцаваше хамстера на почтително разстояние и ако малкото скокливо животинче се затичаше към него, прикриваше носа си.

Котаракът следеше хамстерът макар и от далече, но не предприемаше нищо срещу него.

Минаха години. Котаракът остаря, хамстерът отдавна не е вече между живите, но спомените са си спомени.

Котаракът гонеше гълъби, мишки и всичко, което се движеше, но от време на време повдигаше глава нагоре и съзерцаваше мястото, от където се появяваше хамстера. Може би се надяваше, да го види пак……

Е, ако това не е любов, здраве му кажи.

Ветеринарът Петров не виждаше някаква възможност за спасението на това коте. Челюстта му бе разбита. На муцуната му имаше кора от кръв и гной от инфекция. Котето не можеше да държи устата си затворена и от нея висеше езика му.

– Трябва да го приспим. Не мога да му помогна, – каза тъжно Петров.

Но Мая, която го бе намерила да лежи близо до шосето, упорстваше:

– Това животинче има силно желание да живее. Навярно се нуждае от повече любов. Да знаете, до тук как мъркаше в колата.

– Котето е много малко за операция, – започна да обяснява ветеринара. – И как ще яде с такава уста?

– Аз имам в чантата си консерва за котки, – каза вдъхновена от идеята си Мая. – Нека да опитаме, дали ще яде.

Когато Мая остави кутията пред котето, то си пъхна цялата глава вътре и облиза целия сос.

И така дойде и решението за него.

– Взимам го в къщи с мен, – каза съвсем сериозно Мая.

– Добре, – съгласи се неохотно Петров, – ще ви дам за него запас антибиотици. А после каквото стане.

И той повдигна рамене и безпомощно разпери ръце.

Когато Мая го заведе в апартамента си, очите на котете станаха огромни.

– Изглежда като Смигол от „Властелина на пръстените“ – засмя се тя.

Така котето получи и името си. То прояви голяма издържливост и упоритост не само да оживее, но и да води нормален живот.

Мая го заведе в специална клиника, но там ѝ казаха:

– Котето ви не се нуждае от операция.

У Смигол остана твърд зъб с неправилна форма и очи като фарове, но това не му попречи да се сприятели с останалите котки и кучета в дома на Мая.

Тя често го прегръщаше и му шепнеше:

– Не мога да си представя живота без теб.

Вечер е. Елена имаше в чинията си пилешка супа, а котето наденица.

„Защо да не му дам малко пилешко?“ – помисли си Елена.

Гребна с лъжицата една мръвка и внимателно я сложи в паничката на котето. Животинчето веднага я заръфа. Изглежда много му хареса.

Елена отиде до стаята, за да си вземе телефона, а когато се върна …. изненада.

В супата си намери парченца наденица.