Лекар преглежда пациентка и ѝ казва:

– Имате главоболие, стомахът ви не е наред, кръвното ви налягане е високо. Извинете, на колко години сте?

– На двадесет и пет, – отговаря жената.

– ….. и значителна загуба на памет, – добавил лекарят.

Млад монах вървял по пътя, бързайки да стигне до манастира си преди залез слънце. В едно село срещнал жена, която държала коза, вързана с въже.

– Моите деца седят гладни,- обърнала се жената към него. – Помогни ми да заколя козата. Аз съм вдовица и няма кой да се погрижи за нас.

– Забранено ми е да убивам животни, – обяснил монахът и си тръгнал.

Изведнъж чул признанието на жената:

– Отдавна те познавам. И всеки път, когато преминаваш през нашето село, аз ти се възхищавах, като те гледах през прозореца. Молбата ми да заколиш тази коза е само повод, да се запозная с теб.

Монахът я погледал изненадано.

– Аз съм млада и красива жена, желая някой да ме гали и люби, – добавила жената. – Моля те прекарай с мен една нощ, а сутринта продължи по своя път.

– Не мога да прекарам нощта с теб, – казал монаха.

Когато чула тези думи, жената закрила с ръце лицето си и заплакала. След това извадила от чантата си бутилка вино и му предложила:

– Да пийнем по едно поне.

Монахът почувствал, че трудно ще може да откаже трети път, гърлото му било пресъхнало и той пийнал малка глътка …..

На сутринта, отваряйки очи, монахът се намерил в леглото със същата жена.

На печката в голям котел се варило козе месо, а на масата стояла празна бутилка от вино.

На една от потъмнелите маси Панайот прикачи един към друг броевете на новите вестници, за които се бе абонирало читалище „Светлина“, на което той беше секретар и библиотекар.

В съседното помещения бяха шкафовете с книгите на читалищната библиотека.

Ако за първи път дойдеше ученик, будно селско момче или любознателен селянин, Панайот му препоръчваше:

– Първо прочети разказите и повестите на Иван Вазов, стихотворенията на Ботев, песните на Чинтулов, разказите на Георги Стаматов и Елин Пелин. Интересна е и сатирата на Стоян Михайловски, смешките на Михалаки Георгиев, Песните на Цанко Церковски. Тук има книги от Пушкин, Гогол, Лермонтов, Шевченко, Джек Лондон, Виктор Юго, Толстой, Тургенев, Горки, и много преводни автори.

Панайот видеше ли, че на някой му доставя удоволствие четенето, му казваше:

– Я сега вземи нещо от чуждите автори. Виж какви повести е написал Иван Петрович Белкин. Запознай се как в Русия се търгува с мъртви души. А тук ще узнаеш как дивото си остава диво – и му подаваше „Белия зъб“ на Джек Лондон.

Когато в библиотеката се събираха повече от двама души, Панайот изказваше „философските“ си мислите на глас:

– Учените много неща обясняват, но пред тайните на Библията вдигат рамене.

И като придобиеше вид на пророк, повтаряше  трите тайнства, които силно го бяха впечатлили:

– Как лети орел без да си маха крилете? Как пълзи змия по отвесна скала? Какви са неведомите пътища на жената към мъжкото сърце?

Понякога в библиотеката се отбиваше Дамян Бедния, да си вземе някоя книжка.

– Дай ми една, но нека да бъде тънка и с едри букви, – поръчваше си Дамян.

Веднъж, когато прочете „Книга за оскърбените и онеправданите“от Стоян Михайловски, Дамян каза на библиотекаря:

– Бай Панайоте, то наред със сиромашията, имало и друг свят на книгите, ама и той бил беден.

Моя позната  смяташе, че някои хора по природа умеят и обичат да се грижат за себе си, а на други това не е дадено.

Защо за толкова много жени е сложно да използват една част от силите си и да губят, макар и малко, време за поддържане на красотата си?

Има два начина, чрез които една жена възприема своето тяло.

Единият е, когато се идентифицира с него, вярвайки че „Аз- това е моето тяло“, а другият – отделяме се от него, считайки тялото си най-голямото свое ценно притежание.

В първия случай, виждайки себе си и тялото си, като едно, но не можем да го третираме като обект на внимание. Смятаме, че е трудно да се грижим за себе си.

Ако осъзнаем, че имаме тяло, независим орган, който има власт да удължи или да прекрати живота ни, ние се отнасяме към него с уважение, което заслужава.

– Господи, помогни ми, – шепнеше Ана.

Тя получи рано сутринта SMS от дъщеря си Мария: „Мамо, нещата са зле, ела“.

След това тя много пъти опитва да се свърже с детето си, но така и не успя. Започнаха да се въртят страшни картини в главата на Ана.

– Какво ли се е случило с Мария? Трябва да отида, но от къде да взема пари на заем? А и началникът ми дали ще ме пусне?

Почти всичките си пари тя изпращаше на дъщеря си, за да не гладува. Мъжът ѝ бе добър и чувствителен човек, за това Ана не пожела да му каже.

– Ако му кажа, – простена жената, – може и инфаркт да получи. – Господи, запази Мария, – шепнеше в маршрутката отчаяната майка, – прости ми, Боже, че дълго време не съм ходила на църква. Приятелките ми се присмиват и аз се притеснявах. Господи, аз съм грешната, мен накажи, но пощади дъщеря ми.

Колата пристигна и Ана слезе. В канцеларията завари колежките си, начервени и гримирани, да клюкарстват за шефа си. Те бяха още неомъжени, но често прехвърляха работата си на Ана, а тя не можеше да отказва, нали си беше „добричка“. За това понякога оставаше до късно, да свърши работата и на другите.

– Момичета, – обърна се Ана към хихикащите служителки,  заемете ми малко пари, трябва спешно да отида до дъщеря си, нещата не са добре при нея.

– Ако имах пари, щях да отида на околосветско пътешествие, – каза надменно едно от момичетата.

– Аз нямам пари, – отряза я друга, – Нищо няма да се случи на златната ти дъщеричка. Остави я, нека бъде малко по-самостоятелна, няма цял живот да вървиш след нея. На 17 години напуснах дома си и започнах да работя. Не трябва да я глезиш толкова.

Ана едва сдържаше сълзите си.

– А дали ще те пусне шефът? – засмя се трета.

Ана плахо почука на вратата на началника си. Той беше побелял мъж в пред пенсионна възраст. Предпочиташе повечето спешни въпроси да разрешава с Ана, а младите не ги допускаше до нещо по-сериозно.

Манолов бавно вдигна глава:

– Добре направихте, че дойдохте, – каза той на Ана, – трябва да се направи отчет. Вземете тези папки и се постарайте бързо да го изготвите, чакам комисия от столицата.

– Господин Манолов, моля ви да ми дадете малко отпуск, да отида до дъщеря си, вие знаете тя учи в София. Ще ви помоля и за малко аванс, за билетите… – каза бързо Ана.

– Какво говорите, – скочи Манолов. – Началството идва при нас, а вие…. Всички имаме деца.

– Може някое от момичетата да направи отчета, колко пъти съм им помагала, – Ана опита отново да смекчи сърцето на шефа си.

– Те имат друга работа, – отряза я Манолов. – Отивайте да правите отчета и да не забравите папките.

Ана бе като полята с ледена вода. Взе папките и излезе от кабинета на шефа си. Младите момичета с правеха, че усилено работят, като тракаха по клавишите нещо.

Ана седна на стола, отвори едната от папките на бюрото си, но нищо не можа да прочете от нея.

Извади от джоба си снимката на дъщеря си, сложи я пред себе си и се помоли отново:

„Боже, направи някакво малко чудо. За Теб това е нищо. Можеш и на облаците да ме пренесеш в София“.

Тя седеше и гледаше образа на дъщеря си.

Изведнъж облаците зад прозореца се разсеяха и прашната стая бе осветена от слънцето.

Вратата на кабинета се отвори. На прага стоеше Манолов смутен.

– Такива ми ти работи, Ана, – започна той. – простете на стария глупак. Началството звънна, плановете им се изменили. Докладите трябва бързо да се занесат в София. Поръчах ви вече и билети, ще тръгнете след половин час с автобуса. Ето ви документите и командировъчните.

Шефът се скри за тапицираната врата, а Ана затвори очи и благодари на Бога.

Когато стигна в София, тя предаде документите и се отправи към квартирата на дъщеря си. Когато Мария я видя, замря от изненада:

– Мамо, ти тук? – и се хвърли на шията на майка си. – Радвам се да те видя. При мен нещата се оправиха. Сега съм добре.

– О, не се съмнявам в това, – засмя се щастлива Ана.