Бе късен следобед. Жените бяха привършили вече домакинската си работа и по това време се събираха на голямата пейка край пътя. Тук освен да поклюкарстват за този и онзи, си разменяха рецепти и споделяха новите в селото, които лично ги засягаха.

– Често сервирам на семейството си едно и също ядене няколко пъти, – похвали се Радка, – така има малко повече време за себе си.

Баба Стойна се намръщи и с бучащия си глас каза:

– Когато го сервираш първия път, яденето е много вкусно, но когато го сложа на масата отново, има чувството, че не давам най-доброто на хората седнали да ядат.

– И аз съм така, – обади се Гаца, – все едно ги храниш с остатъците от миналата храна.

„Все едно да „вместваш“ Бога в ежедневието си, – помисли си Каля, – вместо да отделяш специално време за Него. А аз какво правя? Сутрин набързо Му благодаря, изреждам нуждите си, вместо да Го търся и почитам по цял ден. А и Библията не чета всеки ден“.

Стоянка, сякаш отгатнала мислите на приятелката си прибави:

– Както храната, която готвим, храни телата ни, така и Божието Слово храни душите ни. Няма по-добро от приемането на прясна и свежа храна всеки ден.

– За съжаление и на Бога предлагаме остатъците, – обади се баба Митра. – Първо се съобразяваме със своите желания, а Неговата воля е като допълнителен план, по който действаме, ако нашия не стане.

– Когато даваме на Бога най-доброто, – каза Каля, – ние Го признаваме за Господар на живота си. Така смело ще следваме волята Му.

Имаше още коментарии по този повод, но всички бяха съгласни в едно. Никога не сме прекалено заети, че да нямаме време за по-дълго общуване с Бога.

Станчо след 11 години брак, абсолютно спокойно заявил на жена си:

– Подавам молба за развод и си тръгвам.

Надя изтръпна, но първата ѝ мисъл бе за децата. Синът ѝ Павел бе на пет години, а дъщеря ѝ Ана на четири.

„Ще мога ли сама да ги възпитам и да им дам усещане за семейство? – мислеше си Надя. – Като самотна майка, ще предам ли на децата си тези ценности, които ще са им необходими в живота?“

Всичкото, което тя разбираше в момента бе, че тя няма друг избор.

Почивните дни тя прекарваше с децата си. През седмицата Надя намираше време да се занимава с тях. Тримата често обсъждаха заедно въпроса: Защо  е необходимо да постъпваме правилно?

Това изискваше много време и енергия от Надя, а тя ги нямаше. Процесът на обучение не беше много лек.

Така минаха две години. На празника на майката Надя с децата си отиде на църква. Когато влязоха, на младата майка ѝ направиха впечатление красивите цветя в саксии, поставени от двете страни на олтара.

По време на службата свещеникът каза:

– Да бъдеш майка е най-трудната работа в живота. Всички майки заслужават признание и награда. Нека всяко дете дойде до олтара, да вземе едно цвете и да го даде на майка си в знак на благодарност и любов.

Децата на Надя се хванаха за ръце и тръгнаха към олтара заедно с другите момичета и момчета. С децата си Надя бе преживяла много тежко време. Тя се нуждаеше много от тяхната подкрепа.
Павел и Ана дълго избираха, те не можеха да определят какво да подарят на майка си. Това ги затрудняваше сериозно.

Изведнъж се раздаде радостен вик и децата с усмивка и гордост тръгнаха към Надя и ѝ подариха растението, което бяха избрали за подарък. С него те изразиха признателността си към майка си.

Надя изненадано и с неразбиране гледаше счупеният, смачкан и болен цвят, който ѝ подаде сияещият ѝ син. Тя се почувства унижена, но прие подаръка.

Децата съзнателно бяха избрали най-малкото и болно цвете. В действителност, то бе една изсъхнала пръчка без цвят.

„След като бяха избрали именно този цвят, – каза си Надя, – трябва да намеря сили да им се усмихна“.

След като излязоха от църквата, Надя попита децата:

– Какво ви накара да направите такъв странен изборѝ? Защо ми подарихте болно и изсъхнало растение?

Тогава синът ѝ с невероятна гордост каза:

– Защото на него му трябва ти, мамо. Нужна му е твоята грижа.

Сълзи нахлуха в Надените очи. Тя прегърна децата си. Те бяха направили най-скъпия подарък в деня на майката. Тя дори не бе мечтала за токова нещо.

“ Моята тежка и всеотдайна работа не е отишла напразно, – каза си Надя. – Сега не се съмнявам, че от децата ми ще израснат достойни хора“.

Известна писателка обсъждала във влака с един пастор Свещеното Писание:

– Но трябва да признаете, че Бог е създал мъжа преди жената, – казал пасторът.

– Нямам нищо против. Самата аз използвам същия метод. Когато пиша книга, първо си правя чернова ….

Падишахът заповядал на Бирбал:

– Иди потърси в града смелчак и страхливец и ми ги доведи.

Бирбал веднага отишъл на пазара. Там той поговорил с една жена, а после я завел при падишаха. Той като я видял казал:

– Бирбал, да не си оглушал? Заповядах ти да намериш смелчага и страхливец, а ти си ми довел една жена.

– Ако аз съм оглушал, вие сте ослепели. Виждате само един, а аз съм ви довел двама.

– Погледни ме, Бирбал! Не хитрувай, говори ясно, ако имаш нещо да кажеш.

– Покровителю на бедните! Тази жена е едновременно смела и страхлива.

– Как така? Докажи го!

– През нощта небето е покрито с черни облаци, святкат мълния, вали дъжд, а тя в такова време, в непрогледната тъмнина отива на среща с любимия си. Това означава, че тя е най-смелата от смелите. Когато лежи до мъжа си в леглото, тя трепери  от всяко миши скърцане и от страх не излиза през вратата. Е, възможно ли е да има по-смел и страхлив човек от тази жена.

Когато се клатушка от умора

и се загубят броят на делата ти,

не  позволявай да плачеш от жалост.

не изпускай и двете си крила.

Върви напред, очаровай мила!

Не унивай, ще бъде открито доброто

и ще се издигнеш над суетата и омразата.

Любувай се на слънцето, небето сутрин.

Проблемите и неприятностите,

в миг ще забравиш, когато пред огледалото стоиш.

Промени прическата си и добави малко блясък.

Това, че си уморена, кой ти каза?

Всичките дела твой промисъл са.

Време е бавно да се разтовариш.

Изглеждаш слаба, но оставаш силна.

Проста истина, но трябва да я знаеш.

Едно помни, че ти си чудо,

макар и само – жена!

Прекрасна си, душата ти е светла.

Ще бъдеш радостна, така е завещано,

но не изпускай двете си крила!