Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.

Днес бе хубав слънчев ден, но толкова неочаквано лоши неща се случиха на Лора в училище, че тя се огорчи и отчая.

Когато се прибра в къщи тя се опита да прикрие разочарованието си с надежда, но майка ѝ надушваше неприятностите отдалеч.

Тя погледна дъщеря си и попита:

– Какво се е случило? Имаш някакъв проблем?

Лора се опита да се усмихне, но майка ѝ добави:

– Преди да ми кажеш, че няма нищо, не забравяй, че съм твоя майка. Аз те родих и те познавам много добре.

Така си беше. Майка ѝ винаги бе до нея в моменти, когато тя имаше най-голяма нужда от нея.

По този начин, дори много повече, Бог ни познава отблизо. Той знае ставането и сядането ни. Вижда мислите ни отдалеч, преди да сме казали или направили нещо опирайки се на тях.

Той знае желанията и копнежите ни. Не можем да излезем извън границите на Неговата изобилна любов и грижа.

В Него намираме утеха, независимо къде се намираме и през какви обстоятелства преминаваме.

Когато Го призовем в молитва, Той ще ни предложи любовта, мъдростта и напътствието, от което в дадения момент се нуждаем.

Пепи и Дани бяха много развълнувани:

– Ще ходим да видим акулите.

– Някои са ги галили.

Майка им Мариана бе много неспокойна и притеснена от приказките им, особено желанието им да погалят акулите, но беше им обещала, че ще посетят заедно аквариума и тръгнаха.

Когато стигнаха там, Мариана попита един от служителите:

– Тези същества някога да са откъсвали пръсти?

– Не се притеснявайте, госпожо, акулите скоро са били хранени, а след това им е дадена допълнителна храна.

Малко успокоена Мариана въздъхна:

– Няма да хапят, защото не са гладни. Това е добре.

– Има една поговорка, – засмя се служителят, – „Наситената душа се отвръща и от медена пита, а на гладната душа всичко горчиво е сладко“.

Гладът, това чувство на вътрешна празнота, може да намали нашата проницателност, докато вземаме решения. Убеждава ни, че е добре да се задоволяваме с всичко, до което можем да достигнем, дори и да отхапем от някого.

Бог иска да живеем живот, който не се ръководи от нашите апетити. Желанието Му е да бъдем изпълнени с Христовата любов. Така всичко, което правим да идва от мира и стабилността, която Той ни осигурява.

Когато сме безусловно обичани, ние ставаме внимателни спрямо „сладките“ неща в живота като постижения, притежания, …

Само връзката с Исус носи истинско удовлетворение.

Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.

Няколко по-топли есенни дни и желанието за разговори на открито отново има превес.

Групата на Сашо възползвайки се от хубавото време започна традиционното си общение в парка.

– Страхувате ли се от тежката работа? – Слави откри темата за днес.

– Често сме склонни да напуснем работата, преди да е приключила, – отбеляза Крум.

– Може би защото тя е твърде трудна, – намекна Станислав. – Или сме загубили интерес към нея. Причината може да бъде и някоя по-добра оферта другаде.

– Ние сме създадени така, че да чувстваме удовлетвореност от работата, – наблегна Цачо, – която е не само завършена, но и добре свършена.

– Ако се откажем, преди да сме приключили, пропускаме удовлетворението, което идва със завършването, – перифразира Филип думите на Цачо.

– Някои смятат, че е лукс да не се работи, – усмихна се се Цено. – Или това е привилегия само за по-богатите и известните?! Всъщност това е лишение.

– Една от причините безработицата да е толкова опустошителна е, че когато човек е без работа, той е извън плана на Създателя. Следователно е лишен от удовлетворението, което идва от работата и завършването ѝ, – констатира Сашо. – Нека се молим за тези, които нямат работа, но да не забравяме, че трябва да завършваме и своята докрай.