Малин се бе окумил. Седеше и мъдруваше:

– Колко е прекрасно усещането, когато се изпълни това, което толкова дълго време си очаквал! Сърцето започна да тупти по-бързо. Усещаш повече сила и енергия. Животът изглежда много по-красив.

Беше време, когато си казваше:

– Ех, нямам търпение ….. Кога ще стане?

Имаше период, когато плановете рязко се промениха. Нещата, за които Малин толкова се надяваше, не ставаха. И всичко загуби смисъл.

– Нямаше желание да прави каквото и да е.

Само седеше и се съжаляваше, а сърцето му плачеше.

В това състояние го завари приятеля му Николай.

– Ей, докога ще седиш в локвата от сълзи, – каза му той.

– А какво друго мога да правя? – попита раздразнено Малин.

– Чуй, – Николай го потупа по рамото приятелски, – дори когато всичко се разпада, има Някой, Чиито планове винаги работят за твое добро. Бог знае точно как се чувстваш, в тези ситуации можеш да Го попиташ, какво Той би искал да правиш сега. Само трябва да Му се довериш. Той знае кое е най-доброто за теб.

Данчо бе се намръщил:

– Прошката не е извинение, нито е преструвка.

Той го осъзнаваше, но все още го болеше.

Дичо го потупа по рамото:

– Да простиш означава да продължиш напред, без да задържаш обидата в себе си.

– Да, но … ти не знаеш, – размаха ръце Данчо.

– Това не означава, че го извиняваш, нито че го подкрепяш, – заяви Дичо.- Отмъщението е Божа работа. Остави Господ да се занимава с него.

– Мога ли да моля Бог за благодат, когато нямам желание да я отдам? – попита с тъга Данчо.

– Добър въпрос, – усмихна се Дичо. – Щом ни е дадена благодат, нужно е свободно да я даваме.

Данчо само въздъхна, поне на този етап това бе трудно за него.

Станко се усмихна и презрително заяви:

– Някой си мислят, че като ходят на църква, това ще ги доведе близо до Бога.

– Там всеки се среща с Господа, – възпротиви се Пламен.

Станко изгледа приятеля си и добави:

– Най-лесно сърцето се закоравява в църквата.

– Като те слуша човек, ще си помисли, че изобщо не си християнин, – изненадан възкликна Пламен.

– Слушай, – започна твърдо Станко, – слънцето разтопява восъка, но втвърдява глината. Така е и с Божието Слово. На едни влияе, други променя, а трети закоравява, защото нямат намерение да му повярват.

– Какво искаш да кажеш, че непрекъснатото излагане на Словото прави зло, а не добро? Нима не трябва да се ходи на църква? – Пламен повдигна рамене в недоумение.

– Да, – заяви категорично Станко, – особено ако няма намерение да прилага в живота си това, което чува. Можем да сме свидетели на чудеса и да слушаме Истината, но ако не ги приемаме, сърцата ни могат да се закоравяват.

Пламен се замисли сериозно:

– Може би имаш право. Юда ходеше и говореше с Исус три години и половина. Слушаше го как проповядва. Видя възкресението на Лазар, слепи мъже да проглеждат, глухи да прочуват и въпреки всичко предаде Исус.

– Най- накрая ме разбра, – поклати глава Станко. – Предузнанието на Бога не променя отговорността на човека. За това не спирай да ходиш на църква, а отивай там с желанието да опознаеш Господа.

Ана работи като медицинска сестра, но не в болница. Тя посещава няколко старчески дома.

Често взима със себе си дъщеря си Дина.

Един ден малкото момиче реши да разбере:

– Какво е нужно на тези възрастни хора, за да бъдат щастливи.

И тя започна своето проучване:

– Ако можете да си изберете три неща, какво бихте си избрали? – Дина започна да разпитва хората от старческите домове.

Тя бе много изненадана от отговорите им.

Те искаха дребни неща: парче торта, шоколад, ябълки, сладкиш

кока кола, чаша бира, …

Така в сърцето на Дина се зароди желание да удовлетвори малките им искания.

Организира събиране на средства, за изпълнение на „желанията на възрастните в старческите домове“.

Първоначално хората бяха шокирани:

– Кой знае какво биха поискали?! Ами ако не могат да се съберат достатъчно пари за това?

Но като разбраха за „малките им желания“, веднага се отзоваха.

Раздавайки им лакомства, Дина ги прегръщаше.

– Това привдига духа ми, – усмихваше се тя.

Когато показваме състрадание и отзивчивост, разкриваме на другите хора нашия Бог, Който е „благодатен и жалостив“.

Господ е показал огромно състрадание към нас и когато споделяме Неговото състрадание към другите, ние се „обличаме“ в Него.

„Облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенство … и вършете всичко в Името на Господ Исус“.

Всички добри неща идват от Бога.

Когато сме добри към другите, духът ни се привдига.

Павел бе напрегнат. Той бе споделил с приятели, че видял как ескимоси убиват вълк.

Когато някои от тях чуха това, настояваха:

– Разкажи ни. Изглежда, да е доста интересно.

Павел потръпваше при спомена, но не можеше да се отметне.

За да се освободи от натрапчивото желание на приятелите си с неохота започна:

– Ескимосът намазва ножа си с животинска кръв и го оставя да замръзне. Добавя се още един слой кръв, след това още един, докато острието се скрие напълно.

Всички мълчаха и слушаха внимателно, само Симо, както винаги бързаше:

– А после?

– Остави го да разказва, – сръгаха Симо.

– Ловецът забива ножа си в земята с острието нагоре. Вълкът следва миризмата, намира източника и ……. започва да ближе, – продължи Павел, виждайки неприятната картина пред себе си. …… Възбудено от вкуса, той облизва окървавеното острие прогресивно по-бързо и по-силно. ….. Не забелязва откритото острие, което пронизва собствения му език, …… нито че сега консумира собствената си топла кръв.

– Е, той жадува за още повече, – отново се обади Симо.

Този път никой не се обади, нито реагира на думите на бързака.

– …… и така, докато падне мъртъв, – завърши с тъга Павел.

Всички мълчаха потресени.

Мълчанието бе нарушено от бай Манол:

– Жалко за вълка!

И малко по-спокойно разясни:

– Това е една ужасна история, но трогателна илюстрация за това как ние също сме в опасност да бъдем погълнати от собствените си страсти.

Младежите се съгласиха.