В Америка са започнали да продават детско столче, които напомнят на родителите, че са забравили детето си в колата.

Столчето с „напомняне“ за забравено дете е разработено от  компанията Evenflo и веригата супермаркети Walmart.

То е оборудвано с допълнителен сензор SensorSafe, който се слага в детския колан, който проверява  дали колана е закопчан.

Вторият компонент на системата е свързана към OBD-порт на колата и се синхронизира със сензора за безжична връзка.

Устройството следи работата на двигателя и ако водачът изключи колата, а не откопчае детска седалка, се чува предупредителен звук.

„Умното“ столче струва около 150 долара. Датчика и приемника може да се поръчат отделно за 8 и 50 долара съответно.

Това устройство е съвместимо с автомобили, произведени след 2008 г. За хибриди и автомобили със системи за старт / стоп ще бъде пусната специална модификация на сензорите.

Според данни на Университета Сан Хосе, само през миналата година в САЩ от жегата в колите са били уби 37 деца.

На някои места в Америка действа така нареченият „закон на добрия самарянин“, който позволява да се отвори кола без разрешение на собственика ѝ, ако вътре има забравено дете.

Кладенецът Чанд Баори е една от най-подценяваните атракции в Индия.

Стените на сградата са построени под формата на двойни стълби, които симетрично се спускат от 13-я етажа, близо от 30 метра.

На дъното му се намира езеро с изумрудено зелена вода.

Чанд Баори е построен от Чанд от династията Никубха между 800 и 900 г. пр. н.е.

Водата винаги е била прохладна, въпреки жегата и засушаването в Раджастан.

Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.

Когато е горещо коалите често прегръщат дърветата, на които живеят.
Обикновено предпочитат да прекарват времето си в долната част на ствола.
Когато максимално се разпростре върху ствола на евкалипта, коалата се спасява от жегата, тъй като температурата на повърхността на дървото е с няколко градуса по-ниска от тази във въздуха.
А когато е по-студено обратно, коалата предпочита да се намира на върха на дървото, където  листата са повече.