Това се случи преди четири години. Дора много добре си спомняше този ден.
Тя вървеше към фермата с един кош, а в църквата имаше опело.
Извикаха я две жени, които седяха на пейката. Дора не ги бе виждала по-рано тука. Едната бе на педесет и изглеждаше на добре обезпечен човек. Другата бе по-млада и също така стилно облечена, навярно дъщеря ѝ.
Дора ги приближи.
– Можете ли да ми кажете, кога ще свърши всичко това? – Махна с ръка по-възрастната към църквата. – Искам да си запаля свещ.
– Вие и сега можете да влезете, – каза Дора. – По време на опело това не е забранено. Те са в дясно, а вие отидете към светилника, който е от ляво. Там е свободно и никой няма да ви пречи.
– Не, няма да отидем. Ще почакаме.
– Ще трябва дълго да чакате. Опелото скоро почна.
– Няма нищо. Все още ми е рано да гледам …..смърт, гробове. Рано ми е да мисля за всичко това, – каза с раздразнение жената, а дъщеря ѝ закима в знак на съгласие.
В църквата имаше опело на момче. Двама мъже изнесоха майка му, която бе изпаднала в безсъзнание.
Дора си спомни думите на баща си: „Живей всеки ден, сякаш той е последния“.
И тя отиде при жената и дъщеря ѝ и им говори, че никой не знае кога ще дойде денят му, но човек трябва да бъде готов за него …..
Мина цяла година. Дора влезе в църквата и там завари младо момиче, което ѝ се усмихна.
– Дойдох да запаля една свещ, – това беше дъщерята на онази жена, „за която смъртта, гробовете, бяха неща , за които е много рано да мисли…“
– Как е майка ви? – попита Дора.
– Тя почина преди един месец. Инсулт. Щяхме да пътуваме на екскурзия в Европа, но…
– Много съжалявам, – каза Дора.
А в главата ѝ започна да се върти като досадна муха мисълта: “ Твърде рано е да мисля за всичко това…“