Когато „Восток -2“ слезе надолу до толкова, че да може да се катапултира, Герман почувства тласък и излетя от кабината.
Яркото слънце го ослепи, а над главата му се виждаше оранжевия купол на парашута.
Отдолу се надигаха кълбести облаци. Титов пресече влажната им сърцевина и видя земята, покрита със златисти стърнища.
Позна Волга и двата града на бреговете ѝ Саратов и Енгелс.
– Значи, всичко върви, както беше замислено, – радостно прошепна на себе си Герман, – приземяването ще стане в зададения район.
Чиста слънчева светлина сияеше през облаците, като под абажур. Парашутът се разтваряше плавно и спускаше Титов надолу и все по-надолу.
При катапултиране, за да не загине космонавта на голяма височина от недостига на кислород, столът беше снабден с балони пълни с кислород, който автоматично се подаваше на херметическия шлем на скафандъра.
Герман се върна в спомените си назад. Видя се отново в кабината. Там имаше освен стола, на който сега се приземяваше, система за регенерация на въздуха, радиооборудване, продукти за храна ….
През три от илюминаторите можеше да наблюдава какво става в космоса и на земята. Той си спомни чувствата, които изпита, когато гледаше към земята.
През илюминатора земята изглеждаше, както при полет на реактивен самолет на голяма височина. Отчетливо се очертаваха високите хребети, големите реки, горските масиви, бреговата ивица на морето. Герман добре виждаше облаците и сенките, които хвърляха на земната повърхност.
Когато погледна към хоризонта, видя непривично изкривяване. Земята беше окръжена от нежно син ореол, който постепенно потъмня и стана тюркоазено син, син, виолетов и премина въглищено черен цвят.
В илюминаторите се виждаха ярките и студени звезди.
– До тях е далече, – притвори очи Герман, – много далече.
Когато слънцето „погледна“ в илюминатора Герман използва специалните  щори, за да предпази очите си.
– Как ослепително свети тук в космическото пространство, – възкликна Титов, – навярно това е десетки пъти повече, отколкото на земята.
Герман се спускаше надолу и вече виждаше спасителният екип който тичаше към мястото, където той щеше да бъде след минута.

Група деца от Калифорния играли на пясъка в двора на своя дом. И всичко би било нормално, ако те не се натъкнали на металически предмет, който много напомнял на купе на автомобил. Заинтересовани децата продължили да копаят, докато станало ясно, че това е много скъп модел на истинско Ferrari.
Когато родителите видели какво са открили децата им веднага се обадили в обществените служби. Пристигналият на мястото изследователски екип извлякъл на повърхността Ferrari Dino 246 GTS, който като мумия бил обвит в бял плат.
След проучване  на транспортните средства по VIN номер се оказало, че собственикът на Ferrari Dino 246 GTS е наел крадци на коли, които да откраднат автомобила му, за да може той да получи голяма застраховка. След като го откраднали крадците трябвало да го потопят, но нещо се объркало и те го закопали.
В резултат на това Ferrari Dino 246 GTS модел 1974 г. бил продаден на търг за 9 хиляди долара. Купил го е млад механик, който е имал своя работилница и магазин за коли. След няколко години на реставрация автомобилът отново върви по пътищата на Калифорния и има отличен вид.

Група китайски учени от Университета Цинхуа са създали капка течен метал, които се движат през препятствия, „яде“ люспи от алуминий, които може да променят формата и да се притиска до труднодостъпни пространства.
Малките „двигатели“ изработени от сплав на галий, индий и калай плава в разтвор от натриев хидроксид или солена вода. Галия е течност при 29 ° С, докато индий има по-висока точка на топене 156°С. Въпреки това, в комбинация, сплавта е в течно състояние при стайна температура с високо повърхностно напрежение, около 500 мN/м. Това означава, че когато сплавта се положи върху плоска повърхност, тя образува почти идеална сфера и може да запази формата си.
Микроскопски алуминиеви люспи се поставят в разтвор, което води до реакция, която генерира водородни мехурчета. Тези мехурчета помагат на капката да се движи напред, и алуминиеви люспи действат като гориво, което позволява на сплавта да преодолее дори малки препятствия.
Разработката се основава на предишни изследвания, проведени от екипа на  Jing Liu, а също и на пробива на учени от Университета на Северна Каролина в проучването.

Холандските инженери са предложили нова система за движението на наноспътници. Очаква се, че те ще могат да се движат в пространството за сметка на молекули, които се изпаряват от лед.
Наноспътниците са космически апарати с особено малки размери. Такава е широко разпространената платформа CubeSat, състояща се от модули във формата на куб със страна 10 см и тежаща около 1 кг.
Такива спътници много лесно се пускат, като се добавят към основния товар на ракети. Това ги прави идеални за бюджетни научни изследвания.
Въпреки това, липсата на реактивен двигател значително ограничава тяхната маневреност и контрол. За да се реши този проблем Анджело Червоне от Делфийския технологичен университет е конструирал ракета с ледена тяга.
Предлага се в CubeSat да се качат 100 грама лед. В космоса започва сублимация – изпарение, като се прескача течното състояние на водата. Мощността на двигателя се увеличава за сметка на нагревателния елемент.
Прототипът се планира да се пусне в космоса след няколко години. Сега Червоне и неговият екип работят над въпроса, как да запазят водата във вид на лед, докато се чака пускането на спътника, а този период често е няколко дни. В краен случай водата може да замръзне в орбита, но такова решение ще усложни конструкцията на наноспътника.
Новата система, разбира се, вече има сериозни конкуренти. В лабораторията по реактивно ускорение в Масачузетския технологичен институт са разработили система, основана на електроспрей, а в Университета в Мичиган – миниатюрен йонен двигател. Според Червоне, тези технологии ще се допълват една друга.
За стартирането на спътника на дълги разстояния е по-добре да се използва енергията на заредени частици, а за коригиране на орбитата при краткосрочни проекти са идеални ракети захранващи се от лед.

Изследователи от Масачузетския технологичен институт са измислили нов начин за стимулиране на мозъка с малки вибриращи частици.
Техника на дълбока стимулация на мозъка, използвайки слаби токови импулси е обещаващ за лечение на няколко заболявания, включително болестта на Паркинсон и болестта на Алцхаймер, обсесивно-компулсивно разстройство и депресия. Този метод изисквал отваряне на черепа, за да се поставят електродите.
Полина Аникеева решила да въздейства на рецепторите TRPV1 чрез друг метод.
Екип от инжинери под нейно ръководство въвел магнитни наночастици в конкретни области на три мишки. След това изследователите облъчили мозъка на гризачите с ниски радиочестотни магнитни полета.
Полетата в начало били насочени в едно направление, а след това в друго в резултат, на което наночастиците се опитали да възтановят полето и се отделила топлина. Тази топлина се предала от рецепторите TRPV1 на съседни неврони, като ги карала да стрелят и да предават електрически сигнали.
Според Аникеева дори месец по-късно, наночастиците са били все още в състояние да стимулират мозъка. Сега изследователи наблюдават мишките, за да видите колко дълъг е ефектът и дали тази техника е безопасна в дългосрочен план.
Наночастиците са одобрени за използване при хора, например, по време на MRТ- визуализация и лечение на рак.