В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …

Днес сякаш проблемите ни обграждат от всички страни. Ако не е разпадащата се икономика, то ще е пропадащият бизнес, рухване на семейството или съсипване на здравето…. На тези проблеми не се вижда края им.

Бог е обещал да ни освободи от тях.

Ако искате Бог да ви избави от тях, позволете Му да стане Господар на вашето сърце.

Така че, ако днес сте се сблъскали с проблем, не започвайте да тропате с крака, не крещете и не умолявайте. По-добре почетете Господа, обърнете се към Словото Му, и правете това, което То ви говори.

„Пази езика си от зло и устните си от лъжливо говорене. Отклонявай се от злото и върши доброто. Търси мира и стреми се към него. Очите на Господа са върху праведните и ушите Му към техния вик“.

Когато направите това, ще имате освобождение и триумфа ви ще бъде осигурен.

Основният ритуал на Пасхата е „Седар“, празнична вечеря на семейството, на която се разказва историята за изхода на евреите.

Значението на думата „Седар“ – סדר на иврит е „ред“, предполагащ конкретна съгласуваност за молитви, които се четат, както и продуктите, които могат да се ядат.

Интересното е че думата „Седар“ според структурата си се свързва с думата „сдера“ – שדרה, която означава булевард, алея.

Каква е връзката между тези думи?

Основната роля на булеварда е да свързва части от града. По същия начин, пасхалния Седар свързва с еврейските традиции.

Главната цел е да се предаде историята на народа на Израел от поколение на поколение. Точно това прави еврейският език иврит в продължение на четири хилядната еврейска история. Повече от всичко друго, този език е бил отговорен за вечното запазване на еврейската идентичност.

Основателят на IKEA, Ингвар Кампрад  е склонен към дислексия.

Още в раните години от съществуването на бизнеса му, той забелязал, че не може да си спомни имената на продуктите, в които има числа. Но много лесно запомнял прости думи.

За това всички продукти на IKEA са наречени с най-различни думи от шведския език. В тях фигурират мъжки и женски имена, имена на места в Швейцария и съседни страни.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.