Своята известна „Божествена комедия“ Данте е нарекъл просто „Комедия“.

По това време съществувало строго деление на поемите: високия жанр, където трагедиите се пишели само за сериозни неща на латински; нисък жанр – комедии за по-светски неща, които имали щастлив край и се пишели на говоримия тогава език.

В „Божествената комедия“ се засягат сериозни теми, но „вулгарният“ италиански език на поемата не позволил да я нарекат трагедия.

А думата „божествена“ добавил след смъртта на Данте друг поет от началото на Ренесанса Джовани Бокачо.

Реджеп Мустафа работеше като мюсюлмански мисионер в Индия. Той беше ревностен разпространител на исляма. Владееше няколко езика. Бе начетен и образован. Той бе търпелив и умееше да изслушва другите. Благодарение на тези си качества имаше голям успех сред хората.

Веднъж срещна млад неутвърден християнин, когото убеди да приеме исляма. Младежът донесе Библията си, за да я изгорят, но Реджеп не я унищожи веднага. Той пожела да се порови малко в нея.

За тази Книга какво ли не бе чувал, дори че и за Мохамед пише вътре. Когато започна да я чете интереса му се разпали към нея.

За да не разбере жена му с какво се е захванал, той се затваряше в стаичката си и там прелистваше страница след страница, а след това грижливо скриваше Библията от своята съпруга.

Колкото повече четеше, толкова повече се разпалваше жаждата му за истината. Това, което прочете в тази необикновенна Книга силно го разтърси. Отвориха очите му.

– До сега не съм и предполагал, че толкова време съм лъгал не само себе си, но и хората, – каза си Реджеп.- Не в Корана, а в Библията е написана истината. Исус е истинският Бог. На Него искам да се покланям и за Него искам да привличам души за спасение.

Копнежът на ислямският мисионер бе да стане християнин. Младият ратник на Мохамед бе победен от истината и сърцето му закопня да се срещне с други християни.

Но преди това той реши да сподели със съпругата си това, което е станало с него.

– Искам да ти съобщя нещо много важно, – каза той на жена си. – Аз се промених. Станах християнин. Ще ме напуснеш ли за това?

Тя го прегърна и си призна:

– Мили съпруже, когато отсъстваше, аз отивах в твоята стая, вземах книгата, която толкова старателно бе скрил и четях. Това, което узнавах от нея, като че ли ме събуди от дълбок сън и аз станах християнка.

За младото семейство започна нов живот под закрилата на Бога.

Каква радост! Пълна и окончателна победа.

Християните не се различават от останалите хора по местожителство или език. Те не следват някакво учение, дошло от търсещи нови неща човеци. Приемат облеклото и храната на страната, в която живеят.

Пребивават в своето отечество и все пак са гости. Радват се на страната си, но са чужденци. Трапезата им е за всички, но тя не е порочна.

Живеят в плът, но не ходят по плът. Намират се на земята, но обитават небето. Подчиняват се на законите, но поведението им е над тези закони.

Обичат всички хора, но другите ги мразят. Не ги разбират, а само ги осъждат. Убиват ги, но те живеят.

Бедни са , но мнозина обогатяват. Лишени са от всичко, но са обилно благословени.

Клеветят ги, но те са оправдани. Хулят ги, а те благославят. Държат се лошо с тях, а те уважават другите. Правят добро, а ги наказват като престъпници, но те се радват.

Юдеите ги гонят, езичниците ги преследват, но никой не може да каже защо.

Накратко казано, каквото е душата за тялото, това са християните за света. Душата живее в тялото, но не е от тялото. И християните живеят в света, но не са от света.

Душата е затворена в тяло и е невидима. Християните се намират във видимия свят, но животът им на вяра е невидим.

Един цар мъдро и справедливо управлявал страната си. Веднъж царицата му казала:

– Искам поданиците ми да бъдат от една народност. Нека всеки народ си има своя държава и там всеки от съответния език да отиде и да си живее. Не съм съгласна в страната ни да има разнородни националности и етноси.

Царят нищо не ѝ отговорил, но отишъл в градината на съпругата си и оскубал всички цветя с изключение на червените лалета.

Когато на сутринта царицата излязла в градината си, тя се стреснала и започнала да се вайка:

– Кой е оскубал градинката ми? Как е посмял? От къде е успял да влезе?

– Аз изскубах цветята, – казал царят.

– Но, защо? – гледала го с укор царицата. – Какво са ти направили?

– Нали искаше държава  с поданици само от една националност и един и същи етнос? Всички цветя са различни, но това прави градината красива. Защо искаш да се отърва от поданиците си, които не са като местните жители на страната ни?

Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.