Асен и Борис се измъкнаха бързо навън от църквата. Вътре все още се чуваше пеене, изглежда службата още не беше свършила.

– Едно и също на всяка Цветница, – измърмори Асен. – Исус на осле, а край него викат, размахват палмови клонки ….

– Ако вникнеш по-добре в тази история, може да откриеш интересни неща, – каза Борис, а очите му грееха.

– Айде и ти като баща ми, – намуси се Асен, – вниквай, мисли, разсъждавай, ….. Дрън-дрън, всичко е толкова очевадно, какво толкова има да му мислиш?

– Добре де, не се дразни толкова, – Борис се опита да успокои приятеля си. – Не ти ли е правило впечатление, че преди това влизане на Исус в Ерусалим има контраст?

– И къде го видя този контраст? – Асен иронично наблегна на последната дума.

– Ами ето, – оживи се Борис, – Всички наоколо се радват, а Исус плаче.

– А да, – махна с ръка Асен, – беше за Ерусалим.

– В целия Нов Завет се споменава само два пъти, когато Исус е плака, – каза Борис.

– Да, спомням си, – почеса се по главата Асен, – Първият път трябва да е, когато плака за Лазар. Втория е за Ерусалим, когато е видял града.

– За Ерусалим ли е плакал или за това, което го очаква там? – попита Борис.

Асен извади от джоба Библията си, отвори на Евангелието от Лука и прочете на глас:

– „Да беше знаел ти, да! ти, поне в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти“. Плакал е за хората в Ерусалим, защото те не са имали откровение за Неговата мисия. Ето виж по-надолу какво пише: „защото ти не позна времето, когато беше посетен“.

– Ерусалим не позна времето на Божията благодат, – подчерта Борис, – не позна денят на неговото спасение.

– А как разбираш това? – И Асен отново се надвеси над Библията, – „…в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти“. За фразата “ в този твой ден“ е ясно, става въпрос за триумфалното влизане на Исус в Ерусалим, когато всички се веселят. Относно „скритото от очите ти“ е очевидно, хората не са разбрали истинската мисия на Исус. Но какво означава: „това което служи за мира ти!“?

– Може би, …. да ни донесе мир, – малко колебливо каза Борис. – А, сетих се. Някъде бях чел, че тези, които идвали за да преговарят за мир, яздели магарета, а нали Исус е бил на осле.

– Това означава, – съсредоточи се още повече Асен, – че основната мисия на Исус е била да донесе мир, т.е. да възстанови мира на хората.

– Поради греха ние сме във война с Бога, но чрез кръста Исус възстанови мирът между човека и Бога, – каза въодушевено Борис.

– И когато повярваме, в това което е направил Исус, това става валидно за нас, – радостно плесна с ръце Асен.
– Хайде да отидем при другите и да им кажем какво сме открили, – предложи Борис.

И двамата тинейджъри се отправиха бодро към църквата ….

Има хора, които вечно търсят и искат да разберат същността на нещата. Такъв беше и Искрен. Той не приемаше нищо просто така, трябваше да се убеди, че това е абсолютно вярно.

Скоро Искрен се запозна с Захари. Двамата дълго беседваха върху вълнуващите ги въпроси.

Днес след работа отново се събраха и решиха да се поразходят в близкия парк. Искрен, както винаги нетърпелив, започна веднага:

– Днес цял ден ме вълнуват два въпроса?

Захари бе свикнал с въпросите и мъдруванията му, за това само се усмихна и зачака да чуе, до какво ново умозаключение е стигнал новият му приятел.

– Може ли да има морал извън религията? – попита съвсем сериозно Искрен. – И ако това е така, защо е нужна религията изобщо? Ти нали си християнин, трябва да разбираш по-добре тези неща от мен. Обясни ми.

– Напълно е възможно да има морален човек, които не е религиозен, – започна бавно Захари, за да може да обмисли добре думите си, – но целите и задачите на морала и по-специално на християнството са различни.

– Как така? – изненада се Искрен. – Винаги съм смятал, че християнството изгражда морала.

– Моралът отговаря за отношенията между хората в обществото, а християнството е израз на връзката между човека и Бога. Заповедите в Евангелието напълно могат да регулират и обществените взаимоотношение. Това се вижда от цялата история на християнската цивилизация.

– А аз си мислех, че християнството не само поставя нравствените норми, но това е и главната му цел, – каза Искрен.

– Нравствеността е следствие на това, че човешкия дух се е слял с Божия Дух. Християнинът не върши нищо на сила. Човек воден от Божия Дух, се променя и в живота му нравствените норми стават нещо естествено.

– Даде ми добър материал за размисъл, – каза замислено Искрен. – Това означава ли, че ако стана християнин ще върша само това, което е правилно?

– Да приемеш Исус Христос за свой Господ и Спасител е само началото. Всеки християнин израства постепенно, нищо не става с магическата пръчка.

– Е, сигурно ще се наложи да положа някакво усилия в случая, – неуверено каза Искрен.

– Но тогава ще има кой да ти помага в тази работа, само трябва да Му се довериш, защото Бог не би те оставил. Той ще те изгражда и ще ти помага да станеш подобен на Него.

Двамата се разделиха, като си обещаха пак да си поговорят по тази тема и всеки пое към дома си.

Никола често задаваше на дядо си Божан въпроси.

Това не бе жажда за знания, а начин да се противопостави срещу вярата на дядо си и да му докаже, че това, в което Божан вярваше са пълни глупости.

Младежът нямаше какво да прави и реши отново да се заяде със стареца.

– Защо всеки вярващ трябва се смята за роб на Бога? – попита невинно Никола. – Това направо е унизително за свободния човек. Как може човек от 21 век да се смята за роб?

– Роби или слуги Божии стават хора, които доброволно са решили да изградят живота си по заповедите на Евангелието, – каза спокойно дядо Божан. – В тях няма нещо, което би противоречало на човешката природа и нищо, което би било унизително или противоестествено за човека.

– А ако някой не желае да живее по тези заповеди? – наежи се Никола.

– Неизбежно се превръща в роб на греха и страстите си, – усмихна се старецът.

– Следователно аз не мога да правя това, което на мен ми харесва, така ли? – скочи Никола.

– Погледни, – смирено каза старецът, – какви са плодовете на живот подчинен на увлечения, похот, сластолюбие, алчност…?

Никола мълчеше.

– Те водят към смърт, – заключи дядо Божан.

– Какво ще получа, ако се освободя от греха и стана роб на Бога? – попита Никола.

– Светост и вечен живот.

Нямаше смисъл да се продължава този спора. Нужно бе Никола да познае истината, която можеше да го освободи от заблужденията му.

Сутринта йеромонах Филип вървеше, както обикновено към храма. Той пристигаше първи там.

Изведнъж забеляза закачен лист хартия на вратата. А там с разкривен почерк беше написано:

„Готви се, отче, дойде последният ден!“

Посланието не го зарадва, но не го и уплаши. Филип си помисли: „Обичайно за такава работа перчене и нищо повече“.

Те се появиха в началото на службата. Бяха около петнадесет човека.

Хората започнаха да си шепнат. Всички застанаха така, че ако нападнеха свещеника, да бъдат близо до амвона.

Литургията си вървеше. Прочете се от Евангелието и Филип излезе да проповядва:

– Един човек направи сватбено тържество за сина си и мнозина бяха поканени, но между тях имаше човек, който нямаше сватбарска дреха. Стопанинът мина между гостите и забеляза този човек …
В този момент в църквата влезе главатаря на бандата. Край него крачеха двама млади и яки мъже. Те изгледаха Филип застрашително. Всичко в свещеника изстина, коленете му започнаха да треперят.

Но след това Филип си помисли: „Защо се страхуваш от него? Ти си поставен тук за свещеник, литургия да отслужиш. А той кой е?

И Филип продължи да проповядва, дори по-емоционално от обикновено.

Стигайки до мястото за човека без сватбарска дреха, той се обърна към главатаря на бандата, като го посочи с пръст и каза високо:

– Този кой е? И защо е дошъл? – огледа се към олтара и „заповяда“ на невидимите си слуги: – Вземете го и го изхвърлете навън…. във външната тъмница.

Главатарят всичко друго очакваше, но не и такъв отпор, да го нахокат публично. Той се сниши и без да каже дума, на бегом се изнесе от вратата навън, но бандата му остана до края на службата. Мъжете не показваха никаква агресивност. Те слушаха с наведени глави.

Проповедта ли ги бе смутила или им подейства решимостта на хората в църквата, но на другия ден нямаше и следа от тях.

В оригиналният текст на Библията се казва да благодарим „във всичко“, а не „за всичко“.

Когато има трагедия или идват изкушения, ние не трябва да благодарим за тях на Бога, защото той не е техния автор.

Той е Този, Който ни показва изходен път от тях. Именно за това трябва да Му благодарим.

Прочетете четирите Евангелия и сами ще видите, че никъде Исус не е благодарил за болест или за смърт.

Когато Той се сблъскваше с тях, ги побеждаваше с Божията сила.

Така че ние трябва да благодарим като Исус, не за действията на сатана, а за победата, която Бог ни дава над тях.