Николай е само на четири години, но вече добре се ориентира в света и дава много остроумни отговори. Хвалят го близките му, особено баба му и дядо му:

– От него голям човек ще стане!

Николай е много горд със своята майка. Тя е медицинска сестра.

Понякога тя го взима със себе си в болницата, където работи.

И там, за да не нарушава вътрешния ред на болничното заведение уши бяла престилка и бяла шапка за сина си.

Един ден Николай вникнал в разпоредбите, правилата и реда в болницата, надяна намерените там шушони на краката си, сложи си бели ръкавици, а на устата превърза марля, след което се отправи към операционната зала.

Когато го видяха така стегнат и екипиран, готов за работа, един от медицинските работници попита, не без известна ирония и артистично удивление:

– Какво е това? От къде се взе?

Николай гордо и с достойнство  отговори:

– Аз съм микрохирург.

Може би момчето имаше пред вид, че е още малко и големи операции не може да прави, но виж любопитството му е голямо.

– Я го гледай ти него, – засмя се доктор Славов, – колко е малък, а вече мечтае да хване скалпела.

– Е щом си микрохирург трябва да правиш и малки операции, – обади се и леля Стоянка, колежка на майка му.

Николай като чу тези думи, още повече се напери и пристъпи, към празната операционна маса. Погледът му бе съсредоточен, а лицето сериозно.

– Малкият не се шегува, – добави доктор Христов.

Очите на всички в операционната зала се насълзиха. Щяха да си имат достойна отмяна.

Иван пътувал с баба си и дядо си по магистралата. По пътя имало доста места, където имало малки паметни плочи, окичени с цветя.

Иван попитал:

– Бабо, какви са тези паметници?

– На това място са ставали пътнотранспортни аварии и някой е загинал.

Пристигнали на гробищата. Иван опулил очи и извикал:

– Ау, колко много аварии.

Елена бе само на 17 години, а ѝ се живееше толкова много. Но сбърка и сега на ръцете ѝ тегнеше девет месечен син.

Нито усмивката, нито слабото гласче на малкия я радваха. Тя искаше да се отърве от него.

Един ден, както си седеше, Елена реши:

– Ще го дам в някой детски дом.

И отиде, но и казаха:

– Скоро ще навършиш 18 години и ще трябва да плащаш издръжка за детето.

Това нацяло обърка плановете ѝ.

– Е, има и други начини да се отърва от него. Например да го умора от глад….., – зловеща усмивка се изписа на лицето ѝ.

И го направи. Излезе, заключи вратата и не се върна цели осем дена.

След осем дена полицаите извикаха съседите за свидетели. Това, което хората видяха там силно ги разтърси.

– Не съм чула бебето да плаче, – каза баба Неда, като се кръстеше непрестанно, стресната от изкривеното малко телце.

– Не съм забелязал нещо подозрително повече от седмица, – каза Марин, който живееше в съседния апартамент.

– Бащата на детето виждали ли сте да идва тук? А родителите ѝ? – питаха полицаите.

– Никой не е идвал, – каза леля Йона, – тя живееше сама с детето.

– Бащата, бабата и дядото, сега си живеят спокойно, – каза дядо Кольо, – те  едва ли са знаели, че имат син и внук.

На Елена ѝ предстоеше съд, а наказанието нямаше да бъде малко, защото тя съзнателно бе извършила убийство.

Младата майка гледаше апатично, все едно всичко случващо се, не се отнасяше до нея.

„Ако знаят, че пак съм бременна, – мислеше си Елена, – ще ме разкъсат. За тях съм една малка развратница. Но сега няма, кой да им каже…. А детето просто ще го оставя в някой кош за боклук…“

Ако Елена бе осъзнала грешката си, околните донякъде можеха да я приемат, макар и трудно, но тя нямаше намерение изобщо да поправя нещата.

Кризата нарастваше главоломно в живота ѝ, а тя все повече затъваше в калта.

Този ден нямаше край. Денка тичаше до фермата и обратно и пак на фермата. С мъжа си от 20 години работеха с крави. Всеки от тях чистеше, хранеше и доеше по 50 крави.

Но Тотьо се разболя и Денка сега тичаше до животните и обратно, за да го наглежда. Не ѝ бе леко 100 крави ѝ бяха на ръцете. А мъжът ѝ вече трети ден не беше ял нищо. Едва дишаше, но не се събуждаше.

Денка бе изпратила децата при дядо и баба им. Та поне за тях бе спокойна.

Изморена и притеснена тя крачеше към дома си с надежда, че ще завари мъжа си буден.

По пътя а срещна Калина, тя бе леля на мъжа ѝ.

– Денке, как сте? Чух, че Тотьо се е разболял, та съм тръгнала към вас.

– Вече трети ден не отваря очи, – изплака Денка, – спи непробудно.

– Да, вървим тогава по-бързо, – рече Калина.

Когато двете жени влязоха в стаята, ги лъхна тежка миризма. Това не спря Калина. Тя приближи болния, приседна до него и започна да гали китката му.

Изведнъж клепачите на Тотьо трепнаха и той леко отвори очи.

– Лельо Калино, – чу се слабият му глас.

– Тук съм , Тотьо, – каза нежно лелята.

– Сънувах интересен сън, – започна малко несигурно Тотьо. – Бях в един дълбок дол. Наоколо бе мрачно и тъмно. По едно време гледам баба Митра тича срещи мен с пръчка и вика: „Махай се от тук , просяко. Имаш жена и деца. Мястото ти не е тук…….ония като дойдат, ще те отведат и не можеш се върна вече, бягай“. И ме шибна през ръцете и краката с пръчката. Помъчих се да изкача баира, но беше много стръмен и се хлъзнах надолу. Изведнъж нещо ме всмука и аз усетих как ме докосваш по ръката…

– Тотьо, имал си дни да живееш, – каза Калина. – Баба Митра знаеш, че почина преди десет години. Никой не знае какво е там, но важното е, че се върна….

Денка радостно пристъпи към мъжа си, тя бе чула разказа му.

– Добре дошъл, – поздрави го тя. – От три дена нищо не си ял. Да ти сложа…

– Гладен съм като вълк, – засмя се Тотьо. – Давай каквото има, всичко ще изям.

В стаята настана радост. Лошото бе отминало.

Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.