Елена се обърна. Сега беше моментът да ги хване на тясно.

– Младата жена, чието тяло откриха тук не е светица. Каза ми го презвитер Петър.

Павел остана със зяпнала уста. Ангел скри лице в ръцете си. Огнян нервно започна да дърпа яката си. Найден протегна ръка към чашата с вино.

– Не искам да слушам повече лъжи! – заяви Елена. – Ще ви предам точно какво ми каза презвитер Петър и какво открих сама. Тази сутрин той ми даде „За медицината“. В него се говори за много отрови. Един от тях е арсенът. Авторът много подробно описва смъртта и балсамирането на тялото на Александър Велики във Вавилон. Тялото на Александър е било съхранено по някакъв чуден начин, вероятно благодарение на арсена, използван от някого, за да го убие. Сигурна съм, че същото се е случило и с трупа на намерената жена. Така че искам истината.

Павел дойде на себе си и отвори уста, но Елена го изгледа остро.

– Добре ще ти кажем истината, –  започна Ангел, – Тази жена наистина се самоуби. Преди известно време жена ми и аз давахме подслон на християни, които бяха преследвани. Семейства се разпиляваха, цели родове изчезваха, деца се връщаха по домовете си и не намираха родителите си, а синовете и дъщерите отвличаха посред нощ. Тази жена беше от бегълците. Ние я приехме. Твърдеше, че е християнка, но в същност беше сприхава, избухлива, язвителна и постоянно критикуваше всичко. За тази жена всичко беше драма. Често заплашваше жена ми и мен, че ще иде при властите, ще се отрече от християнството или че ще се самоубие.

Ангел си пое дълбоко, преди да продължи.

– Знаеш, че съм аптекар, лекар. Един ден се скарахме, тя изпадна в истерия и започна да ми крещи. Заплашваше, че ще се самоубие и тогава ще обвинят мен. Тогава не ѝ повярвах. В същата тази нощ, чух шум от долния етаж. Там имах стаичка, където държа отровите заключени. Тази жена бе успяла по някакъв начин да се промъкне вътре и да отвори едно от чекмеджетата. Беше смесила с виното си много арсен и аз вече не можех да я спася. Тя изпадна в безсъзнание, после умря. Белезите по врата и плещите ѝ се дължат на усилията ми да я накарам да повърне. Но, както вече знаеш,  за такива силни отрови противоотрова няма. Ако откриеха тялото ѝ в къщата ми, щяха да дойдат и да ме приберат. Аз имах скрити християнски ръкописи и не можех да рискувам. Затова отидох при Павел и му разказах какво се е случило. Среднощ пренесох тялото. Измихме го и го почистихме. Намазах го с вещество, което наподобява восък, за да затворим порите и по този начин прахът отвътре да не може да избие на повърхността на кожата; после го завихме в ленено платно.

– Арсенът причинява отделяне на прах, – добави Елена. – Видях следи от него, когато за първи път ми показахте тялото.

– Мислехме, че никой няма да забележи. Аз имах няколко стари монети. Сложих ги върху очите, така ако я намереха щяха да мислят, че е умряла много отдавна.

– А после? – продължи да разпитва Елена.

– Отидох и купих един ковчег. Върху него издълбах християнски символи. Сложихме жената вътре и я погребахме в градината.. Винаги сме искали да я преместим. Останалото го знаеш. На сутринта, когато Венци я откри, Павел се уплаши, аз също. Бях много изненадан от това колко добре се бе запазило тялото. Казахме на Огнян и Найден всичко и те решиха да ни помогнат. Извадихме я, умихме тялото ѝ, отново намазахме кожата с онова вещество и почистихме сандъка отвътре. Набързо скалъпихме историята, че това ще да е велико чудо, дело на Бога. Като се замисли човек, то си беше и така. Ако бяха намерили трупа на жената в нощта, когато умря, щяха да ни убият.

– Презвитер Петър няма каже на никой за случилото се, но и вие трябва да си държите езика зад зъбите.

Всички вдигнаха ръце в знак на съгласие. Елена едва сдържа усмивката си.

Когато наказвате сина или дъщеря си, трябва да правите рязко разграничение между детето и неговите действия.
Например, вие сте поръчали на детето, преди да си дойдете от работа:

– Нахрани се, супата е в тенджерата. Почисти стаята си и си научи уроците.

Прибирате се и какво виждате?

Супата в тенджерата не е пипната, учебниците изобщо не са отваряни, на пода разхвърляни дрехи, листчета и какво ли не. А вашето дете заболо нос в лаптопа и играе.

Важно е, в този момент да не се разкрещите. Не е нужно да му казвате:

– Без пръчка нищо няма да излезе от теб.

Без всякаква агресия усмихнете се на детето си. Прегърнете го и му кажете:

– Много те обичам, но лаптопа няма да ползваш цяла седмица.

Не е нужно да викате, да обиждате, оскърбявате и да отказвате да говорите с детето си. Просто накажете детето си, като му отнемете любимото занимание.

Румен купи голяма бонбониера, най-красивата и най-скъпата, за прощален подарък. Взе и огромен яркочервен букет. Така натоварен, се върна в хотела и поръча на портиера:

– Незабавно изпратете всичко това в стаята на госпожица Даниела Тодорова.

Портиерът му отвърна:

– Моля да ме извините, господине, но госпожицата е вече в залата за закуска.

Румен се уплаши да не би новата среща да развали хубавите спомени от времето, когато бяха заедно. Но накрая се реши и с бонбониерата, и цветята в ръце влязъл в залата за закуска.

Откри я бързо, тя седеше с гръб към него. Усети как го обзема вълнение. Плахо пристъпи към нея и бързо положи бонбониерата и цветята на масата:

– Това е за вас.

Тя се стресна и пламна. За пръв път в живота си получаваше цветя. Е, имаше един, но той ламтеше за наследството ѝ. Беше ѝ изпратил няколко невзрачни рози с надеждата да се съюзи с нея. А ето сега при нея бе дошъл човек, който ѝ носеше цветя

– Нима ги заслужавам? Те са твърде… красиви за мен.

Но въпреки всичко го погледна с благодарност. Даниела се изчерви. В този миг изглеждаше почти красива.

– Няма ли да седнете? – смутено го покани Даниела.

– Значи наистина заминавате? – попита Румен и в гласа му неволно трепна искрено съжаление.

– Да, – отвърна тя и сведе глава.

Това „да“ бе лишено от радост, но и от печал, от надежда, но и от разочарование. Прозвуча кротко, без всякакъв по-особен оттенък.

В желанието си да ѝ услужи Румен попита:

– Изпратихте ли телеграма на своите роднини, че пристигате?

– Не, това само може да ги уплаши, – въздъхна Даниела. – От много години не съм им писала.

– Но нали те са ваши близки родственици? – продължи да я разпитва Румен.

– Не, съвсем не. Имам нещо като племенница, дъщеря на моя покойна доведена сестра.  Мъжа ѝ изобщо не го познавам. Те имат малко селско имение с пчелин. Там за мен има една стая, където мога да остана, колкото искам.

– Но какво ще правите в това затънтено селце? – попита Румен.

– Не зная, – отвърна тя като сведе очи надолу.

Румен си спомнил за своя непостоянен и бездомен живот. Положението, в което Даниела бе изпаднала, му напомни за самия него.

– Не е хубаво да се живее при роднини, – извика той, – човек никога не се чувства добре при тях! И освен това вече не сте принудена да се погребвате в подобен пущинак, нали сега имате пари!

Тя го погледна признателно и в същото време печално.

– Да, – въздъхна Даниела, – но се страхувам да остана сама. Какво друго мога да направя?…

Погледна го със сините си очи, сякаш очакваше от него съвет. Румен си спомни вчерашните си разсъждения и внезапно го обзе една мисъл. Изведнъж желанието му се изтръгна от устата му.

– По-добре останете тук, – каза той. И без да иска, тихо добави – Останете при мен.

Тя се сепна и се взря в него. Думите се изтръгнаха от него, без предварително да ги обмисли. Едва по нейната силна руменина разбра какво бе казал и веднага се уплаши, че тя би могла да го разбере неправилно. И за да не си помисли нещо обидно, Румен побърза да добави:

– Исках да кажа ….. като моя жена.

Тя бе поразена. Устните ѝ трепнаха. Внезапно скочи и избяга от залата.

Това бе най-страшният миг в живота на Румен. Той мислеше, че с думите си бе унизил и оскърбил най-добрия човек, единственото създание, което бе изпитало доверие към него!

– Как посмях, – започна да се окайва Румен, – такъв некрасив и смачкан човек, жалък търгаш, да предлагам такова нещо на това благородно и нежно създание! Навярно избяга от мен с отвращение. Така ми се пада. Най-после разбрах какъв съм, получих презрението, което заслужавам.

Но тя отново се появи на вратата с разплакани очи. Беше много развълнувана. Приближи до масата и преди да седне леко въздъхна.

– Извинете, че така ….. глупаво избягах. Но страшно се изплаших … как можахте? Та вие не ме познавате… изобщо не ме познавате…

Румен осъзна, че в душата ѝ няма гняв, а само страх. Също като него се бе уплашила от внезапното му предложение. Дълго време никой от тях нямаше смелост да каже нещо на другия, дори нямаха кураж да се погледнат.

Но тя не отпътува тази сутрин. През целия ден бяха заедно.

След три дни той повтори своето предложение, а след два месеца се ожениха.

Таня бе млада жена в напреднала бременност. Трудно се предвижваше, защото беше в осмия месец.

Днес реши да посети майка си. По пътя се клатушкаше като патица.

Едва се дотътри до вратата, звънна и съвсем малко почака. Когато майка ѝ я видя, прихвана я леко през кръста и я въведе вътре.

Таня се пльосна на дивана. Изхлузи чехлите си и опъна отеклите си крака на ниската масичка.

Погледна уморено майка си и въздъхна:

– Не мога повече. Трудно ми е да понеса всичко това.

Помъдряла през годините майка ѝ взе албума със снимките на децата си, седна до дъщеря си и го отвори.

От снимките им се усмихваха малки дечица обути в ританки и в съвсем малки меки обувчици. На малките им вратлета бяха прикрепени разноцветни лигавничета с картинки.

Двете жени бавно преобръщаха страниците на албума, изпълнен със спомени и радостни малки деца, които духат свещичките на тортата или седят край окичената елха.

В тях майката видя своята дъщеря вчера и тази, която е днес. Нещо се бе променило в нея.

Тук и сега се превърна в там и след това.

Детето на Таня ще се роди. Тя ще види неговите първи препъващи се крачки. Ще чуе първите му думи, които ще са разбираеми само за нея.

На малките крачета обути в чорапки, Таня ще обуе кожени обувчици, а на главата, където почти няма коса ще закрепи красива панделка или ще нахлупи шапка с картинка.

Изведнъж настъпи промяна.

Болката в гърба се припокри с предстоящата радост. Ръката, която доскоро разтриваше врата се премести върху издутия корема и го погали нежно.

И за първи път в този ден Таня се усмихна.

Църковния разкол се дължи на гордост. Но по какъв признак хората се делят на „свети“ и „не свети“, подлежащи на изхвърляне?

Може ли някой да види вътре в нас пороците ни като гордост, злоба, лицемерие, неверие, студенина? Някой може ли да ни направи нравствено химичен анализ?

Ние твърдим, че за бъдем в Църквата Христова, трябва да сме свети.

Но кой може да знае сега, кои са в нея и кои не?

Затова и Господ ни е заръчал: „Не скубете плевелите, за да не изскубете с тях и житото“.

Аз, ти и всички останали сме били плевели, но в даден момент ставаме пшеница.

Представете си, влиза девойка в храма с дълбоко деколте, къса пола, гримирана …. Наоколо започват сплетни и одумвания. Какъв ще бъде резултата за това момиче, зависи от това как ще я посрещнем

Спомням си, че един свещеник споделяше, че дъщеря му е станала атеистка, благодарения на тези клюки и злословия край нея.

Много момичета от света са срещнали Бога, защото е имало кой да ги подкрепи, но и много са напуснали църквата, защото са ги заклеймили преждевременно за „плевели“.