Дълго време Лидия се опитваше да убеди съседката си да отиде с нея на църква. И всеки път удряше на камък.

– Защо да ходя на църква? – питаше съседката ѝ Невена. – Имам си всичко в живота. Е, когато се освободя или може би когато се пенсионирам,… ще отида някой ден.

Лидия много съжаляваше за отказите ѝ.

Невена беше прекрасен човек, добра и отзивчива. Работеше на две места, но за себе се харчеше само за най-необходимото. Всичко даваше на децата и внуците си, на тези който живеят много по-зле от нея, многочислени далечни роднини, съседи. Не подминаваше беден човек на улицата. Споделяше всичко с чужди съвсем непознати хора.

Но Невена нямаше желание да престъпи прага на църквата, за да се спаси.

Лидия много пъти ѝ обясняваше, че това е важно, опитваше се да ѝ даде духовни книги, да прочете за Исус Христос и какво е направил Той за хората. Молеше се за нея, но усилията ѝ бяха напразни.

Един ден Невена сподели с Лидия:

– Да знаеш само колко много обичам внуците си. Всяка седмица с нетърпение очаквам да ги види. Намирам си някакъв предлог и понякога сама отивам при тях. Истината е, че всеки път за мен това става все по-трудно, след година едва ще мога да се добирам до тях.

– Ами ако внуците ти не ги доведат тази събота? – попита Лидия.

– О, – размаха ръце Невена, – веднъж зетя и дъщерята заедно с децата отидоха на почивка за две седмици, едва дочаках завръщането им.

– А ако заминат на работа в чужбина, да кажем за година, две?

– Няма да мога да го преживея! Ще умра от мъка! – призна Невена.

– И аз се чувствам така, – каза Лидия. – Страхувам се от мисълта, че във вечността ще бъда без Бога. И там, след живота ми на земята, не ми се иска да бъда без Него….Ще бъде такава мъка, каквато тук човек не може да си представя дори.

И Лидия си тръгна.

Странно, но днес Невена дълго гледа след нея замислено. Тя вече не се вълнуваше и не се радваше на внуците си, които весело играеха на пясъка в градината.

Нещо се бе пробудило в нея … и тя закопня за Този, Който бе отхвърляла толкова много пъти.

Сутринта Невена приготвяше закуската за дъщеря си Ана. Разбира се тя не забрави и за шоколадовата напитка. Ана внимателно наблюдаваше майка си, сякаш някакво вълшебство се извършваше от ръцете ѝ.

Невена се усмихна на дъщеря си и си спомни детството. Стои в кухнята, а във въздуха ухае на току що изпечени палачинки. Майка ѝ налива в една стъклена чаша мляко, добавя любимото ѝ сладко от малини и разбърква.

Каква красота! Особено в първите няколко секунди, когато спираловидни ленти от малиновото сладко прорязват млякото. Накрая майка ѝ подава идеално розово мляко.

Сега Невена правеше същото, само че прибавяше шоколад. Когато видя как Ана гледа приготвянето на шоколадовото мляко, тя разбра как се чувстваше дъщеря ѝ.

Такива ситуации често се случват в живота ни.

Например, една вечерна разходка. Поглеждаш нагоре и се възхищаваш на звездите. Детето, което е близо до теб иска да ти каже нещо. То поглежда нагоре, за да се увери, че и ти гледаш в същата посока и казва:

– Мамо, виж звезда! Харесва ли ти?

– Да, Ани, много!

Когато погледнеш с очите на детето си, разбираш колко много неща пропускаш. То очаква да участваш в неговите наблюдения, открития, …… Колко пъти детето остава неразбрано?

Защо в детството си можем да виждаме повече? Защото сме искали. Защото не сме могли да постъпим другояче.

Още помня необикновеното и заинтригувалото ме през детството ми, за това го обичам. Понякога се връщам в него при повика на моите деца.

Мая от малка мечтаеше да стане пилот. Когато стана на 15 години, тя реши да постъпи в училище, където обучаваха постъпилите в него да летят, давайки им начална подготовка.

Тя изпрати документите си, но трябваше да държи и приемен изпит.

В деня преди изпита Мая тръгна с майка си за училището. В полунощ стигнаха на гара, където трябваше да се качат на друг влак. Но тук ги очакваха лоши новини.

Беше паднал силен снеговалеж, железопътната линия бе затрупана, а влаковете спрени.

Мая беше отчаяна:

– Заради този сняг няма да мога да се явя на изпита. Нима трябва да се разделя с мечтата си?

Майка ѝ усети болката и страданието на дъщеря си и окуражително каза:

– Не се отчайвай! Все ще намерим с какво да се придвижим. Виж пътищата са почистени. Да опитаме да хванем някоя кола.

Мая се окуражи малко и се усмихна на майка си:

– Хайде, – момичето дръпна майка си за ръката, – какво чакаме? Нямаме много време. Трябва да стигна навреме.

Двете закрачиха по-бодро към шосето. Попаднаха на мъж, който им предложи:

– Ще ви откарам до следващата гара. Там може вече да са разчистили железопътната линия и ще продължите с влак по-нататък.

Когато стигнаха следващата гара, разбраха, че положението бе безнадеждно. Движението на влаковете все още бе парализирано.

Мая с майка си се върна отново на шосето с надежда, че ще могат да намерят превоз, за да продължат.

Беше минало полунощ и нямаше почти никакви коли, а тези който минаваха, изобщо не спираха.

Мая загуби всякаква надежда, че ще успее да стигне навреме за изпита. Заедно с майка си влязоха  в близкото кафене до бензиностанцията.

Изведнъж двете чуха бучене на мотор, а след това видяха голям камион да спира там.

Мая изтича веднага при шофьора и забързано започна да му обяснява:

– Закъснявам за изпит. Трябва да стигна навреме. Влаковете са спрени, закъснявам …

Едва тогава Мая си пое дъх и каза малко по-бавно:

– Ще можете ли да ни закарате до Х….?

– Ще ви закарам до М…, а от там са още два часа пеша до Х…

– О, много ви благодаря, – очите на девойката искряха от радост.

Тримата пътуваха доста време, а часът на изпита се приближаваше като че ли още по-бързо.

Стигнаха до мястото, където Мая с майка си трябваше да слезе, но шофьорът зави и продължи към Х ….

На смаяните погледи на Мая и майка ѝ, той обясни съвсем спокойно:

– Ще ви закарам направо до училището. В противен случай едва ли ще стигнете навреме.

След това шофьорът се обади по телефона:

– Захари, ще закъснея с около час и половина. Така се наложи, ще ти обясня като се видим.

Камиона спря пред училището десет минути преди започването на изпита.

Мая бе радостна и развълнувана. Тя се обърна към шофьора и каза:

– Не знам как мога да ви се отблагодаря…..

Мъжът махна с ръка:

– Няма за какво да ми благодариш, дете. Аз имам дъщеря на твоите години и напълно разбирам как се чувстваш.

Май отлично се представи на изпита и бе приета в училището.

Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.

Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.

Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.

Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:

– Стой там! Не ставай от леглото!

Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.

– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.

И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.

След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.

И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:

– Моля ви, дайте дъщеря ми.

– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си  е спомнил за него.

Но на бащата нищо не казаха.

– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.

– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.

Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.

Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.

Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.

Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.

Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.

Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.

Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.

Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:

– Ани баща ти дойде.

Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.

Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.

В училище смятаха Жана за безнадежден случай. Веднъж родителите ѝ получиха бележка от учителката ѝ, в която се казваше:

„Жана има проблем с ученето. Тя не може да се концентрира в нищо. Вечно се движи и неспокойно се върти. Пречи на останалите. Не успява да си напише домашните. Не смогва да се справи със задачите и упражненията в клас“.

Учителката ѝ не осъзнаваше, че Жана имаше разтройство свързано с дефицит на вниманието.

Но кой ли можеше да разбере малкото момиче?

Тя не беше като другите и при нея трудно се прилагаха същите методи на обучение, чрез които се обучаваха останалите деца.

Майка ѝ въздъхна и я заведе на лекар. Той накара момичето да седне на един стол, който бе в другия край на стаята. Жана подложи ръцете си под краката и седя така двадесет минути, докато лекарят разговаряше с майка ѝ, за проблемите ѝ в училище.

Най-накрая лекарят седна до Жана и каза:

– Сега бих искал да поговоря с майка ти насаме. Почакай ни тук в кабинета, ние след малко ще се върнем.

Преди лекарят да излезе с майка ѝ включи радиото, което стоеше на масата.

След като двамата възрастни се оттеглиха, лекарят помоли майката на Жана:

– Много тихо и внимателно погледнете, какво прави дъщеря ви.

Жана бе скочила на крака и се движеше в такт с музиката.

Тогава лекарят се обърна към майката и каза:

– Жана не е болна. Тя е танцьорка. Заведете я в училище за танци.

Майката прие съвета на лекаря и Жана започна да се занимава с танци.

По-късно  малката палавница, която не можеше да седи на едно място в училище, беше поканена в балетното училище. Тя стана солистка, а след това основа свое собствено танцово училище.

Жана се запозна с един известен композитор, който пишеше предимно мюзикъли. Заедно с него направи една хореографска постановка, която стана доста известна сред почитателите на този жанр.

Така Жана донасяше много радост на милиони хора.

За съжаление, много деца като нея остават неразбрани и просто ги тъпчат с лекарства, за да ги направят като другите.