Марин пътуваше със дъщеря си Камелия. Така се случи, че им бяха дали билети за места, които не бяха едно друго.

Между тях седеше един едър господин.

Марин учтиво го помоли:

– Господине, може ли да си разменим местата. Ние сме баща и дъщеря. Нали разбирате ….?

Мъжът нищо не отговори, но не се и премести.

Бащата и дъщерята останаха разделени.

Марин се бунтуваше вътрешно:

– Само да мине покрай мен ще го спъна …

Това не бе единствения план, чрез който той искаше да му отмъсти.

По едно време бащата забеляза, че дъщеря му предлага част от геврека си на „неразбиращия“.

Той се възмути, но не на глас:

– Какво? Тя споделя храната с врага си?

Малко след като си поделиха геврека Камелия и господина заспаха, а Марин нервно се вгледа в дъщеря си.

Изведнъж лицето му просветля и той осъзна:

– Всички тук сме под благодат и трябва да я споделяме с другите. Чудесен урок ми предаде Господ чрез дъщеря ми.

Когато се окажете до човек, който не ви допада, не го затруднявайте, а споделете с него благодатта, която сте получили от Бога.

Сутринта бе хладна. Павел покани дъщеря си Неда в сладкарницата.
Поръчаха си сладкиш с кола.

– И двамата преминаваме през труден период от живота си, – изпъшка тежко Павел.

– Татко, не се притеснявай за двете ми деца, ще се справя, но не мога повече да живея с този човек, – откликна Неда.

– Ти може и да успееш, но аз какво ще правя с моя Паркисон? – поклати тъжно глава Павел.

Изведнъж Неда се обнадежди и сподели:

– Страхотно е, че когато имаме трудности и не виждаме изход, Бог ни изненадва с решенията си на проблема ни.

На Павел му бе тежко. Трудно възприемаше такива думи, но някаква искра надежда трепна в него.

Изминаха две години от тази среща.

Неда се омъжи за добър човек, който се грижеше за децата ѝ. Прие ги като свои собствени.

А при Павел бяха останали съвсем леки симптоми от заболяването му.

Често се блъскаме с решението на своите житейски борби и очакваме Господ да гледа на тях като нас, но Божият отговор е невероятен, дори не можем да си го представим.

Колко велики са Божията вярност, мъдрост и сила!

Марта се скара с дъщеря си. Закипя от гняв и негодувание:

– Как може така да ми говори собствената ми дъщеря? Колко несправедливи думи изрече. О, и съпругът ѝ не остана по-назад, каза толкова неприятни неща.

Накрая въздъхна дълбоко и реши:

– Ще се обадя на Ана. Тя ми е съседка и винаги ми е помагала.

Отиде при Ана и от вратата започна да ѝ се оплаква:

– Да знаеш каква неблагодарна дъщеря имам! Сега ми ги говори, а какво е правила преди … Какъв скапан зет си имам …

Ана слушаше известно време, но прекъсна Марта:

– Няма да се меся във вашия семеен конфликт. Не желая да слушам повече как сте се скарали, нито ругатни към близките ти.

Марта я изгледа озадачена.

А Ана добави:

– Успокой се. Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш …

– Но …, – бързо възрази Марта.

– Не ми разказвай за семейните си кавги. Разбирам, че сте се скарали. Първо се успокой и тогава ще поговорим.

Марта си тръгна огорчена:

– Колко е бездушна и егоистична, студена и безсърдечна, – каза си тя за Ана.

По едно време Марта се опомни и реши:

– Колко е глупаво …

Постепенно се успокои.

Вечерта дъщеря ѝ се обади и ѝ се извини.

– И аз не бях права, казах доста обидни и жестоки думи, – призна си и Марта.

Зет ѝ донесе цветя и бонбони и също се извини.

Помириха се.

След като си отидоха, Марта влезе в кухнята и застана до прозореца

– Ана е много мъдра, – каза си тя. – Не пожела да чуе лоши думи по адрес на дъщеря ми, нейните тайни, неприятните ѝ истории от миналото … Не подхрани огъня на гнева ми. Ще ѝ се обадя.

Тя отиде до нея. Звънна на вратата и след като бе поканена да влезе вътре, каза:

– Ана благодаря ти за урока.

Ана я погледна нежно, макар да не знаеше за какво става въпрос, но и не попита.

– Студената вода, която изля върху мен, спря истерията на гнева ми, – сподели Марта. – Така бях лишена от възможността да кажа нещо, за което по-късно щях да съжалявам.

От тогава двете станаха много добри приятелки.

Говориха си за живота, детството, любими филми и книги, за много неща, но без оплаквания, клюки и мърморене за близки и приятели.

Маги лежеше на земята опряла лицето си в нея. Баща ѝ я видя и изтича при дъщеря си.

Надвеси се ниско над малкото момиченце и разтревожен попита:

– Меги, добре ли си?

Детето вдигна глава, усмихна се на баща си и каза:

– Тихо, говоря на мравките.

– Ох, – изстена бащата, – мислех, че ти е станало лошо.

Той я остави и тръгна към къщи.

– Защо се учудвам? – запита се бащата. – Меги винаги се е грижила за всяко създание, което срещне.

Преди лягане малкото момиченце разказваше приказки на котето си, което обикновено се гушкаше в него.

Вчера майка ѝ я завари да строи къщичка. Когато я попита:

– За кого я правиш?

Меги отвърна:

– За тези два бръмбара. Да имат подслон, когато завали дъжд.

Баща ѝ много се изненада, когато завари дъщеря си тържествено да погребва една умряла муха, която бе намерила на перваза на прозореца.

Какво да се прави, такава си бе Меги?!

Може би трябва да вземем пример от това дете. Нали Бог ни е дал отговорност да се грижим за Неговото творение.

Това не означава, да говорим на насекоми и птици, да строим къщички за бръмбари.

Достатъчно е да започнем да рециклираме отпадъците от ежедневието ни, да се придвижваме пеша, колело или с градския транспорт, …..

Като настойници на Божието творение, всеки един от нас може да помогне за защитата и опазването на природата.

Стойко бе угрижен. Бе имал тежък разговор със сина си.

Не пряко, но сякаш бе му заявил:

– Дай ми апартамента, вилата и колата! За какво са ти? Ти вече си стар, за какво ти е всичко това?

Стойко бе споделил с приятелят си Благой болката си.

– По същият начин човечеството е отхвърлило Господа, – поклати загрижено глава Благой.

– Така си е, – съгласи се Стойко, – искаме да получим сътвореното, но без Твореца.

– На нас не ни пука дали имаме взаимоотношения с Бог, – намръщи се Благой, – просто предпочитаме да имаме това, което има Той.

Стойко само въздъхна тежко:

– Забравяме, че не Божите придобивки, а самият Господ е Този, който задоволява копнежите на сърцата ни.

Благой тъжно се усмихна и добави:

– Докато не разберем това, ние ще живеем, търсейки всичко, освен Бог, в невъзможното издирване на щастието.

Те бяха добри приятели, но ги сполетя една и съща участ.

Благой напълно разбираше как се чувства Стойко. Преди две години дъщеря му имаше подобни претенции спрямо къщата и земята, която той имаше на село.