В една кооперация имало много лоша звукоизолация. Там можело да се чуе буквално всеки дъх.
Собственик на един от апартаментите един път преди да излезе, не могъл да намери телефона си и казал високо:
– По дяволите, къде съм си оставил телефона?
Отговорил му съседа зад стената:
– Погледни в банята, току що получи SMS.
Стоил израстна в семейство, в което се говореше за Божията любов, но повече се наблягаше на гнева.
Още от ранните си детски години той чуваше:
– Какво правиш? Бог ще те накаже за това!
Някои от тези забрани му изглеждаха необосновани, но той уважаваше родителите си и по-възрастните хора и не смееше да им противоречи.
В църквата в която ходеше, на Стоил му бе трудно да приеме Бога като любящ баща.
Един ден, когато четеше от Библията си, на Стоил му направи силно впечатление в Софония 3:17 изразът „ще се развесели“.
Стоил вдигна глава и закрачи нервно напред назад.
– Какво излиза? – попита той. – Бог се весели за мен.
Стоил си спомни радостта на баба си и дядо си, когато виждаха тях, техните внуци.
– Тази спираща дъха радост, – каза си Стоил, – извира от една безусловна любов. Ако аз, който съм човек, мога да изпитвам подобна любов, колко по-силна е Божията любов към нас! Нали ние сме неговите деца.
Стоил изведнъж смръщи вежди, вдигна показалеца си тавана и продължи размишленията си.
– Ами ако човек се почувства необичан и нежелан?…… Само човеците могат така грозно да отблъснат и отхвърлят някого, но Бог ни обича и се радва за нас. Това е истинска утеха.
Мислите в главата на младежа течаха много бурно. той бе открил нещо ново, което силно го бе развълнувало.
– Не бива да съгрешавам, – каза си Стоил, – но не за това, че ще бъда наказан, а защото ще се наруши общението ми с Бога. Божията любов е нещо реално, което не бива да се отхвърля и пренебрегва.
Влака закъснявал, а в него пътувал преподавателят от Католическия университет в Люблин отец Карол Войтила.
Поради отсъствие на изпитващият, студентите, които дошли за изпит си тръгнали. Останал само един свещеник от тях, който не познавал Войтила по лице, защото не ходел на лекциите му, но се готвил за изпита по чужди записки.
Два часа по-късно без дъх в аудиторията влетял Войтила. Той бил на възраст не много по-голям от чакащия го студент за изпита. Свещеникът се зарадвал, че няма сам да държи изпита и попитал
– И вие ли за изпита?
– Да, за изпита – потвърдил Войтила.
– Този тип закъснява. Всички си отидоха, а аз чакам, защото трябва да изкарам изпита днес, – обяснил студента.
– А ти познаваш ли Войтила?
– Не. Изглежда е много скучен тип. Не съм ходил на лекциите му. Разказвали са ми, че лекциите му са доста абстрактни и много трудни, – казал студента.
Дума по дума, в разговора двамата прехвърлили материала за изпита. Войтила питал, слушал и обяснявал по-трудните философски проблеми.
Изведнъж студентът скочил:
– Вие сте така добре подготвен! Моля ви, когато влезе преподавателят, не влизайте преди мен, защото след вас, аз навярно ще се проваля.
Навярно можете да си представите, колко бил изненадан студентът, когато чул:
– Дайте си студентската книжка, аз съм Войтила.
Свещеникът получил четири плюс по петобалната система…
Карол Войтила е светското име на папа Йоан Павел II.
Появата на църквата е нечуван риск. Шепа скромни рибари се впуснали в света, за да го заквасят с учението и духа на някакъв селски дърводелец.
Не е ли безумие това? Сам Исус казва: „Ето, Аз ви изпращам като овце сред вълци“.
Има ли по-безнадеждна задача от тази? Нима овца смее да си въобрази, че може да се яви сред глутница вълци и да ги направи като себе си?
Мнозина са съгласни, че отчаянието е грешка в живота. Но как може да го избегне бедната овца, щом трябва да се заеме с такава трудна задача? Нима Христос не е чул римската поговорка: „Човек за човека е вълк“? Това още не е опровергано.
За това Христовата църква живее с готовност за саможертва, присъща на агнето. Тази задача не е лека, но е благословена и вечна.
Затова заяквай в благодатта. Нека силата на волята бъде център на твоя мъжествен характер. Бъди уверен, че за истината няма непревземаеми крепости. И за най-твърдата скала се намира начин да се прокара тунел през нея.
Крепкото, спонтанно усилие превръща възможното в действително.
Един голям слон минавал през едно село. Мало и голямо се стекли да го видя. Който го видел затаявал дъх.
Но едно кутре, когато видяло слона започнало да го лае, силно и настървено.
Една хрътка видяла мъничето и започнала да го съветва:
– Не се дери напразно. Не ставай за смях на всички. Не виждаш ли, че тази грамада изобщо не обръща внимание на твоя лай?
– Но аз за това го лая, защото зная, че няма да ме нападне и нарани, и така ще мина за голям юнак.
Хрътката се засмяла:
– Щом искаш лай го, но стой по-далече от него.