Мисионер отишъл в тропическите райони и се опитал да направи впечатление на идващите при него, като ги поканил да се качат на самолет за една разходка във въздуха.
Самолетът прелетял над села, хълмове, гори и реки. От време на време пътниците поглеждали през прозореца, но полетът у тях не предизвикал никакви емоции.
Когато слезли от самолета хората мълчали, без да споделят своите впечатления. Искайки да разбере какво мислят хората за разходката, мисионерът възкликнал:
– Беше страхотно! Помислете си, до каква степен е стигнало човечеството! Ние бяхме високо в небето над села, дървета, планини и ги гледахме отгоре!
Но хората го слушали с безразличие. Накрая един от тях казал:
– Насекомите също го могат! И освен това те са щастливи!След няколко хиляди години ние сме стигнали до този напредък, че затваряме вратите и прозоците си за през нощта, когато по-малко напреднали създания спят в широко отворени колиби.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Боби се разхождаше из боровата гора. Оглеждаше земята , наслана с борови иглички. В нея сякаш виждаше майсторските покривки на кака Деша.

Боби измерваше на око високите дървета дървета отгоря  надолу и обратно. Реши да ги преброи, но една скоклива катеричка привлече вниманието му. Тя имаше разкошна рунтава опашка. Подскачаше от клон на клон като пружинка.

Изведнъж се появиха още три. Те сякаш се гонеха и играеха по клоните.

Една от тях внезапно тупна на земята. Тя погледна Боби с живите си любопитни очи и се сви на топка. Когато Боби направи крачка към нея, тя бързо полетя към клона над главата му.

Постоя малко, след това се изкачи по-нагоре. Когато почувства, че вече не е застрашена, замря и започна да наблюдава Николай, застанл зад гърба на Боби.

– Тук е пълно с тях, – засмя се Николай. – Искаш ли да ти я подаря?

И той се прицели в красивото животинче.

– Ще я препарираш и ще си я гледаш вечно, – подхвърли Николай.

Нещо трепна в душата на Боби.

– Недей! Не бива! Какво ти е направила животинката.. Аз обичам животните. Знаеш ли колко изхвърлени животни съм приютил в дома си. Бог е създал животните, за да напомни на човека, че има по-добри същества от него.

Последваха три изстрела и три шишарки тупнаха на поляната.

“ Нима  ще посегне на животинчето, за да го превърне в кожа и вата?“ – помисли си Боби.

Боби погледна приятелят си. В този момент Николай му се струваше чужд и противен.

В Русия, Канада и Северна Европа, на територията надвишаващи 45 градуса северна ширина, изследователите отбелязват увеличение на зелената покривка.
В продължение на 30 години тя се е увеличила с 40%. Тундрата буквално цъфти и там има не само пълзящи растения, но реални високи храсти.
Учените са много обезпокоени от този факт, те вярват, че за това е „виновно“ увеличението на концентрацията на въглерод в атмосферата на Земята. Този газ е основният източник на храна за растенията.
Според експерти, климатолози, днес Арктика се затопля два пъти повече, в сравнение с останалата част от планетата.
Фантастичното ѝ и бързо озеленяване до нищо хубаво няма да доведе, защото разпространението на дървета и храсти „работи“ за глобалното затопляне.
Растенията са много по-ефективни да задържат топлина, отколкото голата тундра.
Последствията от глобалното затопляне ще засегне не само Арктика. Африканския Сахел, сухите райони на Индия и Западна Австралия  също отбелязват буен растеж на растителността.

Хуманитарната проектна организация Orkidstudio за 8 седмици е завършила работата по новия дом за деца в неравностойно положение в Кения.
Приютът „Св. Иероним“ е построен с помощта на торбички, пълни с пръст, рециклирана дървесина и система за събиране на дъждовна вода, която предлага на живеещите в него независим източник на вода.
Площта на детския дом е около 396 кв. м. Тя е разпределена в две двуетажни сгради, като всяка стая е предназначена за четири деца, има и допълнително помещение за четене и учене.
По време на сроителството, при изкопаване на основите се е събрало голямо количество глинеста почва. С тази почва са запълнени 4 хиляди чували за зърно и са били наредени като тухли за изграждане структура на сиропиталището.
Този евтин метод на сградното строителство е много подходящ за райони с ниски доходи. Торби с почвата ефективно абсорбират слънчевата топлина, помогайки да се съхрани топлината за през нощта и поддържането на постоянна температура в помещението.
В чувалите също са поставяли и дървесини отпадъци от дървопреработващата промишленост.
На покрива е инсталирана система за събиране на дъждовна вода и кран за обществено ползване, който осигуряват уникален източник на чиста течаща вода.
Околната обшивка на зданието се състои от стволове на дървета, отпадъчен продукт от дървообработването.
Слънчевите батерии за такава сграда не биха били никак излишни, но тъй като се оскъпява проектът, обекта е включен към централната електрическа мрежа.