Християнин копае в двора си дълбока яма. Минаващите от там се интересуват:

– Защо правите това?

– Ние трябва буквално да живеем по Словото, а там е казано:

„От дълбините извиках към Тебе, Господи“!

Практически цялата повърхност на земята е изучена от човека, но морските дълбини пазят тайни, които се откриват постепенно.

С появата на възможности да се потопят хората дълбоко във водната бездна се наблюдават необичайни създания.

Днес ще ви запозная с едно от тях.

Синият ангел е много малко същество. То се събира в дланта на човек. Има удивителна форма и цвят. Прилича на пърхащ ангел. Този камуфлаж му помага да се предпази от хищниците, както във водата, така и във въздуха.

Ангелът може леко да изплува на повърхността на морето и да поеме въздух от едно въздушно балонче.

„Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло. Защото Ти си с мене. Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават“.

Така, както овчарят се отнася към овцете си, така и нашият Пастир се отнася към нас.

Той също ни води в планинска страна. Когато намалее храната на пасищата в равнината, Бог ни отвежда в планината.

Той ще ни изведе от портата, ще преминем равнината и Той ще ни поведе по пътя , отиващ към планината.

В подножието на всяка планина има долина. Нейните краища са прорязани от дълбоки клисури. Краткия път към върха винаги преминава през тази долина. Всеки пастир, запознат с най-високата точка на планината, знае това.

За това той внимателно и нежно води своето стадо, здраво ги държи, когато пътеката извива и преминава в дълбините на тъмните долини.

В определен период нашия Пастир, прави същото това за нас. Той ще ни поведе към планината през долината, към Своя дом през долината на мрачната сянка.

Седяха сред руините на селище, което някога са наричали Ринпоче Ла. Едва ли щях да намерят нещо, всички сгради бяха разрушени.

 – Завоевателите убили един милион тибетци и удвоили населението на страната чрез принудителна миграция на етнически китайци, – каза Митко.

 – Но Ринпоче Ла останало сгушено в долината си, – подчерта Симеон. – Селището е останало неизвестно, носели се само слухове за него. Номадите, които рядко се осмелявали да се приближат до страховитата планина, понякога разказвали за Ринпоче Ла.

– Разбирам защо са останали скрити за останалите, – намеси се Мая. – Погледнете, освен с географското си положение, долината е била изолирана и от река. Преминаването ѝ през зимата е било трудно, а през лятото – невъзможно.

Стигнаха края на долината. Там се е намирал манастирът. Според ръкописи, които бяха намерили, това била централната пететажна сграда, заобиколена от пристройки и опасана с висока десет и широка три метра каменна ограда, измазана с хоросан. Долината зад отшелническото убежище завършвала в отвесна тридесет метрова скала с извисяващи се каменни крепостни зидове от двете страни.

 – Селото  е било разположено в подножието на манастира и се е състояло от каменни къщи, сякаш израснали от скалата, – каза Митко. – Ринпоче Ла приличаше на тясна ивица, изсечена в планината, затова до него е достигала малко светлина, която се е разсейвала от потока, извиращ от безбройните геотермални пукнатини.

 – Вероятно парата е осигурявала на селото закрила и средства за препитание, – предположи Симеон.

 – Знаете ли, че микроорганизмите, които виреят в горещата вода на изворите, – засмя се Мая, – са основата на странна хранителна верига, подобна на тази в термалните отвори в дълбините на океаните, наричани черните комини.

– Но как са се хранели, нали не е имало достатъчно светлина? – попита Симеон.

– При липсата на светлина съществата зависят от хемосинтезата – превръщане на химичната енергия в живот, – поясни Мая. – Микроорганизмите около стълбовете от черен пушек се хранят с екзотични комбинации от химични съединения, изригващи от недрата на земята, а на свой ред те хранят безброй причудливи форми на живот – кръгли червеи, достигащи метър и осемдесет, различни видове миди и раци, каквито няма никъде другаде в света и риби, които издържаха на неимоверно високата температура.

– Разликата в Ринпоче Ла е била, – каза Митко, – че на върха на хранителната верига са се намирали козите и яковете, които са ядели богатите на хранителни вещества водорасли и давали на селяните месо, вълна и мляко.

– Колко им е било добре на хората, – каза Симеон. – Другото предимство на живеещите сред геотермалните извори е, че са били осигурени с топлина. Не е било необходимо да събират дърва, за да отопляват домовете си и да готвят – това изискваше време и изтощава силите на населението в селата на Тибет.

С течение на годините долината се бе превърнала в само издържаща се независима екосистема, но сега всичко тук бе замряло. След унищожаването на манастира и селището край него, можеха да се видят само руини……

Стените заплашително се издигаха пред Йоан, сякаш се готвеха да го смажат под тежестта си. Между тях бе заключен целият му живот. На масата бяха разхвърляни рисунки, а на пода се търкаляха глинени модели.

Тук бе проектирал всичките си конструкции, бе изваял великолепните си скулптори. На това място в обятията на най-прекрасната жена за него,  бе познал любовта.

Седна и закри лицето си с ръце. Защо му бяха нужни тези мигове на щастие? Нима за да се чувства двойно по-нещастен в самотата и поражението си?

Картините от предишния живот преминаваха като на кинолента пред него. Намираше всичко преживяно за безсмислено и излишно. Къде останаха триумфите и успехите му? Те бяха част от миналото му но се превърнаха в разпадащи се руини.

Звездата му бе угаснала, славата си бе отишла.

Само една жена  бе отворила сърцето му, до което нямаше  достъп никоя друга,  за истинската любов. Едва ли някой друг човек е имал по-голямо страдание от неговото.

„Защо да не ѝ напише писмо?“ – мярна се като освобождаваща мисъл в измъчения му разум.

Скочи, извади хартия и започна да пише. Пламенните думи изпълнени с любов изпълниха няколко страници. Лицето му се зачерви, целият гореше в треска.

Изведнъж зародилият се импулс бързо угасна и той отпусна ръка.

Йоан не можеше да ѝ пише. Двамата нямаха право да се видят отново, всеки от тях си имаше свое семейство. Любовта им бе намерила върховно удовлетворение, както цвете, което разкрива красотата си само за един ден, а привечер увяхва.

Мигове като този не се повтаряха. Срещнеха ли се отново щяха да се разочароват, като умиращи от жажда стоящи пред солено езеро.

Едва през тази нощ той намери истинския образец в нея. Взе длетото и чука, искаше да запечата онзи миг, когато двамата бяха едно тяло и една душа.

Йоан започна да удря по длетото, спокойно и отмерено. Работеше, забравил за всичко наоколо. Длетото оформяше мрамора според преживяното от него. Мраморните черти все повече се доближаваха до образа, който се бе запечатал  в сърцето му.

От дълбините на душата му изплува предчувствие за избавление. Може би така се чувства умиращ след борба с мъчителна болест в последния си час, когато угасва волята му.