Заваля, а Генади не си бе взел чадър. Той бе облякъл най-новите си дрехи и сега му бе неприятно да ги намокри.

Дъждът се засили. Истински порой. Улиците станаха реки.

Генади потърси място къде да се скрие.

Вратата на най-близката сграда бе заключена. Отиде под един навес, но той прокапваше.

Огледа се внимателно и видя едно малко заведение. Бързо изтича до него и влезе.

Вътре бе пълно. Мнозина бяха намерили защита там от пороя.

– Колко е задушно и мрачно тук, – отбеляза Генади, – но поне съм на сухо.

Той седна на единствения празен стол и се замисли:

„Животът ни предлага толкова много кризисни ситуации, които не сме очаквали. Тогава търсим, къде да се подслоним и скрием. Често ми се е случвало да смятам, че не мога да избегна такава ситуация“.

Баща му го съветваше:

– В такъв момент имаш нужда от мъдър съвет, който да ти помогне да се измъкнеш от кризата.

– Е, да, – засмя се на себе си Генади. – Всички имаме нужда от място, където да се чувстваме обичани и защитени.

Генади си спомни думите на приятеля си Симеон:

– Да намериш убежище означава да си в безопасност, защитен от преследване или трудности. Бог предлага напътствие, утеха, мир и радост, когато Го търсим в трудните си периоди. Само в Него можем да намерим защита и решение на нашите проблеми.

– Бог ме е водил към това заведение, – констатира Генади. – Макар и да не е по моя вкус, все пак не съм под дъжда.

Мартин и Ема наблюдаваха как орел се извисява.

Птицата се носеше без усилие. Крилете ѝ имаха широк размах.

– Вятърните течения му помагат да набира височина, – каза Мартин.

– Какво ли вижда там горе? – попита Ема.

– Очите му могат да виждат на стотици метри по-долу, – обясни Мартин.

– Колко ли енергия му трябва за такива мощни движения с крилете? – Ема с възторг гледаше орела.

– Той размахва с криле, за да се задържи във въздуха. Полета си поддържа благодарение на възходящите въздушни течения, – поясни Мартин.

– Аха, – поклати глава Ема. – Този вятър помага на орела да се извиси.

– Помисли си само, – повдигна вежди Мартин, – надеждата ни в Божите обещания ни дава възможност да останем във въздуха в трудни времена.

– Ако буря връхлети орела? – уплашено се сви Ема.

– Тогава той се извисява високо над облаците и дъжда, – засмя се Мартин.

– Ура, – подскочи Ема, – така орелът не е засегнат от лошото време.

А Мартин продължи със разсъжденията си:

– Когато позволим на Божието Слово да ни издигне, ние имаме нов поглед за нашите проблеми. Когато разчитаме на Неговото Слово, ние получаваме способността да обновим силите си и да се извисим над проблемите, пред които сме изправени.

– И проблема изчезва? – Ема застана предизвикателно.

– Не, по-скоро получаваме нова перспектива за нещата, с които се сблъскваме.

Ема само вдигна рамене, а Мартин продължи:

– Божието Слово ни обновява и освежава. То ни дава нов заряд с надежда. Когато продължаваме да вярваме в Неговото Слово, то ни дава сила да останем позитивни и изпълнени с надежда в трудни моменти.

Лошото време даде възможност за размисъл и споделяне на мисли.

Приятели се събраха в близкото кафене.

И дискусията започна.

– В 21-ви век повечето от нас живеят в повече комфорт и благополучие, отколкото са живели кралете само преди два века, – отбеляза Банко.

– В богатство има опасност,- поклати глава Калин.

– Колкото по-добре сме в този свят, толкова по-трудно ще ни бъде да живеем така, сякаш не разбираме, че той е преходно нещо, – наблегна Лилко.

– Вкопчени във всичко светско, усещаме как то добива голяма власт върху нас. Това може да стане чрез социален статус и притежания, които завладяват сърцата ни и ни водят до объркване на временното и вечното бъдеще, – подчерта дебело Стоян.

– Каква е разликата между временното и вечното бъдеще? Не са ли едно и също нещо? – попита озадачен Никола.

– Временното бъдеще ни свързва с мисълта, че всичко е тук и няма живот след смърт, – започна да обяснява Стоян. – А вечното бъдеще поддържа в нас надеждата, че животът на земята е важен, но това не е всичко. Когато се доверим на Христос, ние получаваме вечността, за което сме създадени.

– Достигайки до отчаяние, започваме да гледаме на живота така, – отсъди Марко, – както Бог го вижда. Едва тогава ще бъдем готови да приемем добрата новина за Исус.

– Разбира се, – засмя се Петър. – Не търсим добри новини, когато се чувстваме добре, но нашите нещастни истории се превръщат в идеалните места, където Исус може да влезе в живота ни.

– Ей, по-спокойно, – понамести се на мястото си Жельо. – Бог няма нищо против богатството, но Той не иска да бъдем погълнати от него, т.е. то да стане съкровище на сърцето ни.

– Съгласен съм, – повдигна вежди Лилко, – че не трябва да се държим здраво за нещата в този свят, защото в крайна сметка те ще останат за някой друг.

– За това трябва да търсим първо Божието царство, – възторжено възкликна Петър. – Ако търсим други неща, ще ги загубим.

Дъждът бе спрял и приятелите се разделиха.

Вглеждайки се в изобилната зеленина покрила всичко наоколо, Николай възкликна:

– Не пропускам възможността да видя нещо красиво. Животът е пълен с красота.

Мая допълни:

– Виж пчелата, малкото дете и усмихнатите лица. Помириши дъжда и почувствай вятъра.

Николай махна с ръка:

– Сякаш трябва да си уговорим среща с Красавицата, за да я преоткрием. Освобождаваме ли малко време, оставайки всичко, за да погледнем светлината, която озарява всичко наоколо и вдишваме ли поне малко свеж въздух?

Мая се завъртя в кръг:

– Природата ме опиянява с красотата си. Листата ѝ са по-ярки от моето помрачено сърце. Дърветата са по-големи от всичките ми страхове. С нея получавам нов поглед към малките си проблеми.

– Ако можем да отделим време, да се разходим, да се уединим, – въздъхна Николай, – ясното небе ще прочисти сърцата ни.

– Красотата лекува, възстановява, облекчава товара, – плесна с ръце Мая. – Тя дава благодат там, където сме мислили, че няма такава. Открива светлина в тъмнината. Дарява ни с надежда в най-отчаяните места.

– Господи, – прошепна Николай, – благодаря Ти за красотата. Тя е твоя дар, Твоята радост от сътворението, Твоят свеж въздух за уморените ни дробове. Помогни ни да виждаме красотата навсякъде и във всичко.

Приятелите за това се събират, за да обменят мисли. Така се насърчават едни други.

Това бе и за тази група, която поради облачното време и обещания дъжд, се бе приютила в близкото кафене.

– Има ли нещо по-хубаво от гърне с мед? – облиза се Петър.

– Не е добре да се прекалява с меда, – завъртя глава Станислав.

– Интересното е, че сравняват меда със славата, – отбеляза Бисер.

– Славата сладка ли е? – усмихна се Петър. – Може ли нещо да ни „заболи“ ако прекалено много я търсим?

– Славата е много хлъзгава, – поясни Бисер. – Мислиш, че си на върха ѝ и изведнъж се подхлъзнеш, и счупиш, я крак, я ръка, … я душата си.

– Ясно е, – каза Момчил, който до сега мълчеше, – славата принадлежи само на Един и това е Исус Христос. Нека славата остане Негова, а за нас да бъде радостта да Му я отдаваме.