Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.

Дългоочакваният дъжд леко почукваше върху стъклото на прозореца. Рая се бе заслушала в удивителния звук на падащите капки. Те оформяха нежна и вълнуваща мелодия.

– Не мога да видя дъжда, – каза си тя, – защото е много рано, а вън все още е тъмно, но хубавото е, че най-сетне заваля.

Неусетно мислите я отведоха към Живата Вода.

– Каква огромна разлика има между дъжда и Живата Вода, – възкликна Рая.

И тя си представи, как дъждът се излива непрекъснато в продължение на много дни.

– Оу, – изненадано ахна Рая, – ако продължава така, ниско разположените райони ще се наводнят. Дъждът ще бъде твърде много, но не и Исус за нас. Можем да се уморим и преситим от дъжда, но това не може да стане, когато сме в присъствието на Спасителя.

Рая се върна назад в спомените си, когато шофираше колата си в една неочаквана буря. Вятърът блъскаше големи водни струи в предното стъкло и нищо не се виждаше напред.

– Дъждът може да направи пътя ни труден за движение, – отбеляза Рая, – но Исус ни помага да се придвижваме успешно в живота. Изливащите се потоци от небето могат да ни попречат да правим това, което искаме, но Исус ни помага, особено в неща, които Той иска да направим.

До скоро бе суша. Тревата пожълтя. Земята бе станала суха. Бяха пресъхнали кладенците. Реката бе намалила руслото си. Всичко плачеше за влага.

– Когато не прекарваме достатъчно време с Исус, – подчерта Рая, – страдаме от духовна суша. Необходимо е дъждът да бъде в точното количество, нито твърде много, нито твърде малко, за да се напои земята изобилно. В Исус се намира мярката за това точно количество, което е от полза за нашите души. И колкото повече пием от Живата Вода, която Той ни предлага и дава, толкова повече ще искаме от нея.

Дъждът продължаваше да се излива още по-силно навън, но мислите на Рая бяха насочени другаде.

Тя стана от леглото, падна на колене и започна да се моли:

– Господи, нека дъждът на Светият Дух работи върху нас. Нека ни изпълва с още повече любов, така че преливайки от нас, тя да залее онези, които още не познават Живата Вода …..

Колко е хубаво да имаш до себе си човек, който да те разбира и подкрепя. Пламен и Румен, които не бяха вече така ентусиазирани и запалени, както в младостта си, бяха останали приятели през трудните изминали години.

Пламен бе женен, имаше деца и внуци, а Румен бе останал сам. Той не бе намерил сродна душа, с която да се обвърже.

Двамата често се срещаха, защото живееха съвсем наблизо. Споделяха и се оплакваха от несгодите на ежедневието. Съветваха се в трудни ситуации и бяха опора един за друг.

Днес Румен излезе до магазина да напазарува и още от далече забеляза киселата физиономия на приятеля си. Той приближи до Пламен и го попита:

– Защо си така оклюмал? Пак ли са ти потънали гемиите?

– Вчера с жена ми спорихме цял ден за парцали, – въздъхна тежко Пламен.

– Какви парцали? – попита озадачен Румен.

– Нали знаеш жените, – започна тъжно да обяснява Пламен, – като видят някоя нова рокля, костюм, палто и нещо от този род пощръкляват, докато не го придобият. Та моята си харесала едно кожено палто от норка и ми наду главата за него. Но дават ли се толкова много пари за нещо, което един или два пъти най-много ще облече в годината, а после го оставя на склад в гардероба?

– Е, – леко се усмихна Румен, за да не обиди приятеля си, – Кой надви? На кого бе последната дума?

– Нима се съмняваш в мен?! – възкликна Пламен. – Разбира се, че моята, нали съм глава на семейството.

– И какво ѝ каза? – любопитно го изгледа Румен.

– Нека Бог да бъде с теб, купувай го!

Симеон бе върл атеист. Опитваха се не веднъж да му говорят за Бога, но той винаги махаше с ръка и казваше:

– Не ме занимавайте с глупости!

Един ден Симеон посети съседа си, който бе пастор на една малка църква в града. Той водеше за ръка малкия си син.

–  С какво мога да ви помогна? – попита пасторът.

– Бих искал да запишете сина ми в неделното ви училище, – отговори Симеон.

Пасторът го изгледа изненадано. Той знаеше как този човек нееднократно е отказвал да чуе за Бога, а сега води сина си за обучение по вероучение.

– Вие ми поверявате сина си? – попита озадачен пасторът. – Да не е станала някаква грешка?

– Не, ни най-малко, – спокойно отговори Симеон.

– Странно, – почеса се пастирът по главата, – тогава от къде ви хрумна, да запишете сина си в неделното училище към църквата?

– Искам синът ми да бъде по-щастлив от баща си, – призна Симеон навел глава.

Изглежда това беше много трудно за този човек, да признае, че неговият атеизъм не го прави щастлив. Онова, което е вярвал, изказвал и твърдял до вчера, не могло да го удовлетвори.

Така си и беше. Симеон бе събуден като от дълбок сън. Той бе почувствал, че сърцето му е празно, а дълбоко в душата му изникна въпросът:

– Ами ако все пак има Бог? А Исус не е просто историческа личност, а Божий Син?

Добре знаем, че тези, които се съмняват в Божието Слово, никога не са щастливи. Но Симеон бе „придобил разум“ и се бе убедил, че до сега се е заблуждавал.

До скоро той твърдеше:

– Няма Бог!

Такива хора Библията нарича „безумци“. Те са способни да вярват във всякакви глупости, но не и в Истината. На такива душата им търси мир, сигурност и увереност, но това не може да стане без Бога.

Владислав бе първи министър при царя. Често го чуваха да казва:

– Службата пред царя, трябва да бъде пред тази на Бога.

Един ден Владислав легна тежко болен. Всички очакваха да напусне този свят. Царят го посети, застана до леглото му и когато забеляза че очите му са пълни със сълзи, го попита:

– Приятелю, защо плачеш?

– Ваше Височество, заповядай на заболяването ми да ме напусне.

Царя поклати озадачено глава и безпомощно повдигна рамене:

– Ех, де да можех да направя това.

– Заповядай, поне да не бера душа в тези адски болки, – молеше се отчаяно Владислав, като едва мърдаше пресъхналите си устни.

– И това не е в моя власт, – тъжно отбеляза царят.

– О, царю, – изтръгна се болезнен вик от Владислав, – разпореди се Бог да се смили над душата ми и да ме приеме на небето.

– Молиш ме за неща, които надхвърлят моите възможности, – смутено отговори царят.

Тогава болният се обърна към останалите в стаята:

– През целия си живот служех само на един човек, който не може да ми помогне в положението, което съм. Колко жалко, че не се интересувах от Онзи, Който има истинската власт да спасява и погубва …..

Колкото и верен да си спрямо земните неща, не пропускай да се стремиш към Божията мъдрост. Едното трябва да се прави, а другото да не се оставя.

Едното е: „Но първо търсете Божието царство и Неговата правда“, а другото е верност към земната работа. Отдавайте подобаващо място на „земното“ и на „вечното“.