Бе прекрасен дъждовен ден. Дъждът се изливаше буйно, сякаш някой го бе държал до сега заключен и не му бе давал на воля да излива струите си вода. Обичам когато вали.

Като дете стоях до прозореца и гледах как капките се стичат по стъклото. Това не бяха само капки, а живителна струя, която докосвайки се до всичко и го освежаваше.

Бях забелязала, че когато вали се засилва ароматът на всяко стръкче, цвете докато се стигне до мощните дървета свели мощните си клони, натежали от мокри листа, надолу.

Когато завалеше дъжд, виждах бързо притичващите хора, търсейки къде да се скрият от капките му. Други отваряха припряно чадърите си,  но понякога вятърът им изиграваше лоша шега и обръщаше наопаки защитата им.

Един ден , когато заваля и всички в къщи се бяха изпокрили по стаите, леко открехна вратата и боса изтичах на улицата. Прохладната вода се стичаше по тялото ми, а аз танцувах под дъжда.Локвите се изпълваха с вода, а сърцето ми с безпределна радост.

Баба ме вида и започна да ми вика и размахва ръце от вратата:

– Прибирай се! Ще настинеш! ….

Но струите вода, заглушаваха думите ѝ.

Малки главички страхливо надничаха от околните прозорци и завистливо ме гледаха.

Тичах през локвите, протягах ръце към дъжда и весело крещях:

– Дъжд, дъжд, …..

От някъде изскочи черен пес и радостно започна да лае около мен. Изглежда и на него му доставяше удоволствие, да подскача под дъжда.

Изведнъж дъждът спря, но всичко наоколо искреше в чистота, а във въздуха се усещаше ароматът на цветя, трева и дървета.

Спомням си едно лято ни бяха пратили да пасем кравите. Тогава пак заваля. Нямаше къде да се скрием, наоколо имаше само поляни, а гората бе далече от нас.

Тогава Светла свали дрехите си, внимателно ги сгъна, сложи ги на близкия камък и седна върху тях. Ние я гледахме смаяно, а тя ни обясни:

– Когато спре дъждът и по изсъхнем, дрехите ми ще бъдат сухи.

Веднага последвахме примера ѝ. Бяхме само четири момичета.

Водата обливаше телата ни и изчистваше праха и мръсотията насъбрала се по кожата ни.

Когато спря дъждът, слънцето изтърколи огромното си кълбо на небето и затопли телата ни. Наоколо се издигаше лека пара от изпаряващата се вода. След това радостно облякохме сухите си дрехи и подкарахме кравите към гората.

Когато отново завали, усмихвам се и протягам длани към дъжда. Той ми носи радост и ме успокоява. Потъвам в мощната му прегръдка и чувам музиката от танцуващите капки край мен …

Щом имате съседи, едва ли ви се разминавате с шума от празниците им и други моменти свързани с различни нюанси на съжителството ви с тях.

В такива случаи е добре да имате голяма доза чувство за хумор.

Ето какво е написал еди човек на своя съсед:

„Здравейте!

Мисля, че това трябва да научите. Когато ви няма в къщи, слоновете, които живеят във вашия дом, като домашни любимци, играят на боулинг.

Страхувам се за тяхната безопасност!

Съседа ви от долния етаж“.

Или

„Скъпи съседи, извинявам се за продължилият до късно през нощта ремонт.

Благодаря ви за търпението и разбирането.

Желая ви добър ден“.

А ето какво е написал един съсед изпаднал във „възторг“ от създалата се обстановка възбудена от несъобразителен съсед“.

„Скъпи съседе, звуковата аларма на вашият автомобил е зашеметяваща. Тя е толкова силна и басовете ѝ са толкова яки, че стените на блока се тресат. Това е невероятно.

Особено хубаво става, когато я включите музика в 3:30  сутрин, просто нямам думи. Много съм впечатлен от колонките ви.

Не си мислете изобщо да намалявате звука, особено когато тази музика слушат не само в блока, но и хилядите живеещи хора наоколо.

Вашия завистлив съсед“.

Егоизмът е дума, която е известна на всеки, но не винаги се използва в съответствие с истинското си значение.

Често егоисти се наричат хора, които отказват да се подчиняват, опитвайки да запазят собствените си граници, противодействайки на тиранията и манипулациите.

Но какво е това егоизъм? Опасно ли е или необходимо явление?

В някои ситуации понятието егоизъм се подменя с различни постъпки, философски принципи и думи. Думата „егоизъм“ в нашата култура се е превърнала в нещо много лошо.

Малко хора разбират, че грижата за себе си и собствените нужди е нормално за един жив организъм. Така че егоизмът е присъщ на всеки психически здрав човек, но формата и степента на проявяването му могат да бъдат различни.

Мария пътуваше със сина си Емил в обществения транспорт.

В същия автобус се качи Гларусът, така наричаха 13 годишният Николай приятелите му. Когато Гларусът забеляза Емил присви пренебрежително очи и измърмори:

– Червенокос, пфу …..

След това се обърна към момчето, което се намираше до него, вероятно един от приятелите му и изпухтя:

– Ако някога ми се роди червенокосо дете ще го убия. Какъв отвратителен цвят. Оня малкия трябва да го приберат някъде и да не го показват навън.

Емил бе само на четири години, но думите на това грубо момче го смутиха. Мария се чувстваше унижена, за това, че рижите коси на сина ѝ бяха станали мишена на поредния хулиган.

Когато слязоха от автобуса Емил погледна майка си с тъжни си сини очи и попита:

– Мамо, защо хората не харесват моите коси? Ако бях като батко, който е тъмнокос, щях ли да им се харесвам повече?

Сърцето на Мария се разкъсваше от болка, когато чу въпросите на малкия си син. Тя го прегърна и го притисна към гърдите си.

– Мили мой, малцина са в този свят, които не харесват косите ти. В този свят има добро, освен зло. Съществуват добри и грижовни хора, които не биха се присмели на косите ти, за тях ти не би бил по-различен от другите.

Емил се усмихна топло и каза:

– Не се тревожи за мен, мамо. Въпреки, че говореше лоши думи за косите ми, у този батко може да се намери нещо добро. Вероятно е бил разстроен и е имал проблеми.

Да, в този свят злото не може да надделее над доброто.

Най-важните неща  се изказват трудно. Докато са в главата ти, те изглеждат необятни, но облечеш ли ги в думи, се превръщат в съвсем обикновени, като че ли незначещи нищо неща.

Те отразяват истинската ти същност, но ти го държиш далече от другите, защото не искаш да се разкриваш на всеки. За това ги пазиш като съкровище, което биха ограбили от теб.

Трудно разкриваш душата си, защото в повечето случаи оставаш непонятен.

Така тайната ти остава заключена в теб, не защото не можеш да я разкажеш на някого, а поради отсъствието на човек, който да те изслуша и разбере.