Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.

Скоро слънчевите лъчи щяха да победят мрака. Но сега само едно светло сияние загатваше за предстоящия триумф и ликуване.

Лило гостуваше вече цяла седмица на приятеля си Младен. Тази нощ те дълго разговаряха и неусетно осъмнаха.

Странно какво толкова бе разтревожило младите им умове?

Ето чуйте ги сами.

– Преди да видим нещо лично, го виждаме във въображението си, – каза Лило.

– И когато във въображението ни има нещо, но го няма още наяве, идва сатана и ни изкушава: „Няма смисъл толкова да се стараеш“, – засмя се Младен.

– Ако се поддадем на думите му видението ни не се реализира и преминаваме през долината на срама и огорчението, – допълни Лило.

– Животът не е непотребна руда, – възторжено размаха ръце Младен. –  Добитото желязо от тъмнината, което е изтърпяло всеки пореден удар, става ценно и полезно.

– Бог ни изпраща видение, а след това ни води в долината, за да ни доведе до съответстващия вид необходим за това видение, като ни обработва, – поклати глава Лило.

– И в тази долина много от нас падат духом и отхвърлят всички видения, – сбърчи нос Младен.

– А всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение, – плесна с ръце Лило.

– Помисли си само, колко време има в запас Бог! – Младен вдигна показалеца на лявата си ръка нагоре.

– Той никога не бърза, – констатира Лило, – а ние винаги ужасно прибързваме и се изсилваме.

– Ако ни се е открило нещо ярко и славно, ние веднага се втурваме веднага да го получим, – добави Младен.

– Но видението още не е станало реалност, – въздъхна дълбоко Лило. – Бог трябва да ни преведе през долината, през огън и вода, за да достигнем до такава състояние, че Бог да ни довери не само видението, но и истинската реалност.

– От мига, когато Бог ни е открил нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до необходимия образец, – съгласи се Младен.

– А ние отново и отново се мъчим да се изплъзнем от ръцете Му и се опитваме сами  да нагодим нещата, – подскочи Лило.

– Видението, което Бог ни разкрива, не е въздушен замък, – ставайки от леглото, Младен започна да крачи из стаята. – Бог ни показва, какви иска да ни направи.

– Тогава нека да ни постави на грънчарското колело и да ни върти, както Му е угодно, – повдигна рамене Лило.

– Бог е Бог, а ние сме си ние, но от нас ще се получи това, което сме видели във видението. – възторжено каза Младен. – За това докато дойдат нещата до край, не бива да падаме духом.

– Ако Бог ни е открил нещо, а ние се мъчим да останем в предишното си състояние, това няма да ни се отдаде, но и Бог няма да ни даде покой, – констатира Лило.

Кой знае колко още щяха да разсъждават младежите за това как видението става реалност, ако не бяха ги извикали за закуска.

Влакът извиваше блестящата си снага между хълмовете. Колелетата потракваха в неустоим ритъм, напявайки някаква своя си песен.

До прозореца седеше възрастен мъж с побелели коси и прошарена брада. На главата си имаше сламена шапка. Бе по фланелка и кафяви панталони с широки крачоли.

Срещу него седеше млад мъж в костюм, обут с обувки последна мода. Погледа му се рееше в бързо преминаващата зеленина.

Старецът се усмихна лъчезарно на спътника си, разчупи разделящата ги преграда и неусетно двамата се запознаха.

– Пламене, – каза възрастният мъж, – много съм пътешествал по света и съм забелязал нещо много интересно.

– Какво? –  попита вяло Пламен.

– Хората, които винаги си спомнят Небесното царство, дори и в най-мрачните си дни остават спокойни и радостни.

– Само толкова ли? – подигравателно присви очи Пламен.

– Ако небесната слава възприемахме като реалност, – въздъхна възрастния човек, – ако обръщахме по-малко внимание на материалните неща, а повече на духовни и вечните, нямаше толкова лесно да се подаваме на каквато и да е тревога и притеснение.

– Много хора бягат от реалността, – измърмори под носа си младежът.

– Това няма да помогне на никого, – усмихна се старецът. – Само твърдата вяра в бъдещото тържество на Небето ще ни направи по-отговорни в живота.

– Погледни хората около нас, – небрежно махна с ръка Пламен. – Кой днес мисли за небето или за вечността?

– Но как ще знаят за тях, ако не им кажем? – попита възрастният човек.

Пламен само въздъхна и само лицето му издаваше, че не бе съгласен със всичко, което говореше този човек.

– Мога да кажа само едно, – продължи старецът, – бягството от реалността е нежелание да погледнем към бъдещето и да приемем това, което Бог е подготвил за нас.

– Но кой ще повярва това в тези мрачни дни, изпълнени с безредие, страх и несигурност? – Пламен поклати отрицателно глава и сбърчи нос.

– Християнинът, който гледа с увереност в бъдещето, остава спокоен и радостен, защото знае, че един ден Христос ще царува, а ние, „Ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Пламен от малък бе воден от родителите си в църквата, но всичко там му изглеждаше скучно и неинтересно.

Но днес думите на този непознат възрастен човек го докоснаха и той почна сериозно да се замисля върху нещата…..

Хората заеха местата си и самолета се приготви да излети.
Изведнъж Дони, петгодишно момче започна да крещи. Това бе съвсем непредвидена истерия на това място.

Майка му се смути. Тя не знаеше какво бе разстроило Дони, но се опита да успокои сина си. Независимо от молбите и шътканията на майка си, детето продължаваше бясно да крещи, да удря и рита седалките около себе си.

Внезапно от задната част на самолета възрастен човек в униформа на генерал от Военновъздушните Сили започна да си пробива път към крещящото момче.

Когато доближи, генералът докосна ръка на разстроената майка, за да успокои. След това се наведе и прошепна нещо на ухото на момчето.

Изведнъж Дони се успокои. Внимателно пристегна предпазния колан си и нежно взе ръката на майка си.

Останалите пътници въздъхнаха с облекчение.

– Браво! – обади се някой.

– В такива случаи е нужна здрава ръка! – чу се женски глас.

– Хубаво е, когато хора знаят как да постъпят в такъв момент! – не остана назад и една възрастна дама.

Когато генералът се отправи към мястото си, един от пътниците докосна ръкава му и тихо го попита:

– Извинете генерале, какви са вълшебните думи, които казахте на това момче?

Генералът приветливо и деликатно се усмихна:
– Показах му крилете на отличителния си знак на офицер от Въздушните сили, медалите и бойните си награди. А след това му обясних, че имам право да изхвърля един пътник през вратата на самолета, от който и да е курс на самолет.

Нощта беше много тъмна. Звездите бяха изчезнали. Само светещите прозорци в големия град разкъсваха непрогледния мрак.

Късно бе и Валя се приготви за сън. Легна, но не заспа веднага.

Преминаваше вече полунощ, а нея я мъчеше безсъние. И то за какво?

Заля я вълна от мисли за жестоката несправедливост, която ѝ бе нанесена. Душата и бе получила сериозна рана.

Валя знаеше, че трябва да прости и да забрави, но нещо не ѝ се отдаваше. Постоянно си спомняше оскърбителните думи, които бяха отправени към нея и то несправедливо.

– Какво да правя? – изстена тихо Валя.

Изведнъж в мислите ѝ дойде: „Омразата повдига раздори, а любовта покрива всички погрешки“.

Валя застана на колене и извика към Господа:

– Боже, помогни ми да придобия такава любов, която покрива всички погрешки.

Изведнъж усети, как в нея се зароди сила, която и помогна изцяло да забрави злото, което бе развълнувало нейната душа.

Мислено тя изкопа гроб. В него постави обидата, която ѝ причини толкова много скръб и спокойно го зари.

От образувалата се могила Валя премахна тревата, а на нейно място засади рози и незабравки. И всичко тягостно, което я измъчваше изчезна.

Заспа спокойно.

Раната, която ѝ се струваше смъртоносна, заздравя, дори не остана белег.

А след време Валя забрави, какво тогава ѝ е причинило толкова мъка и болка.