Христо много обичаше дядо си. За него той бе повече от мъдрец. Когато се затрудняваше или не разбираше нещо веднага го търсеше и подробно разпитваше за всичко.

Днес Христо бе обидил свой приятел и то без да осъзнава това. Той просто се бе пошегувал с него, но ….

Христо изтича до дома на дядо си и го намери на двора. Старецът събираше окапалата шума и я изнасяше с една количка.

– Дядо, – извика Христо, – можем ли да си поговорим за малко?

– Изглежда нещо те измъчва, – старецът се вгледа във внука си. – Добре, да поседнем на пейката.

Христо нетърпеливо започна:

– Какво се смята за смехотворчество? Къде е границата между него и хумора? Лошо ли е човек да се шегува? И ако се шегува, как да го прави?

– Колко много въпроси, а всичко опира до едно, – засмя се старецът. – Непозволен е този смях, който унижава някого, особено ако това се превръща в насмешка за него.

– Аха …, – смутено реагира Христо.

А старецът продължи:

– Всичко трябва да бъде хармонично. Напълно да се отхвърля хумора е глупаво.

– С това и аз съм съгласен, – Христо одобри думите на дядо си.

– Хуморът е здравословен, – поклати глава дядото. – Той помага да преодолеем много трудности.

– Да, всичко трябва да бъде хармонично, – Христо съвсем сериозно повтори думите на дядо си.

Графикът със задължения и дейности на Елена бе постоянно пренаситен. Тя обичаше приятелите и семейството си, но за тях ѝ оставаше много малко време.

За да не губи време, често ѝ се налагаше да бъде меко казано груба.

Ето днес позвъня на вратата ѝ Стефан. Той бе съсед на Елена.

Тя отиде до вратата, но не я отвори само попита:

– Бай Стефане, какво има?

Човекът се смути пред затворената врата, но тъй като трябваше да ѝ каже, предаде набързо съобщението, което го бяха помолили да предаде на Елена.

Тя благодари и размениха малко думи помежду си.

Нейната приятелка Вера бе присъствала на подобен разговор, след който я попита:

– Защо постъпваш така с хората?

– Как постъпвам? – вдигна в недоумение рамене Елена.

– Отвори вратата, покани ги, – изрази възмущението си Вера.

– Виж какво, – настървено започна Елена, – за това се иска време.

– Колко ще отнеме едно уважение към човека? – не се отказа Вера.

– Който и да е, особено ако е възрастен човек, като влезе ще обсъди опита си по отглеждане на зеленчуци и плодове, може да спомене и времето, и като капак ще сподели клюките на квартала. А ако не го поканя вътре, разговорът отнема много по-малко време.

Вера бе изумена от тези съображения.

След като си тръгна, тя сериозно се замисли над думите на Елена и си каза:

– Много хора разговарят със Исус като Елена със съседите си. Те говорят с Него в молитва и Той им говори чрез Словото Си, но не могат да се наслаждават на присъствието Му. Други дори не го канят в живота си като Спасител и Господ. За всички тях Бог си остава отвън.

Време е, отворете вратата на Исус. Насладете се на присъствието Му.

На градската кула имаше часовник. Кога бе поставен там никой не знаеше, дори не се помнеше името на този, който го бе направил.

Стрелката показваща часовете, ярко блестеше, особено, когато бе слънчево. Дали заради това или друго нещо, но тя смяташе себе си за много важна.

Отбелязваше „своите“ заслуги и непрекъснато се хвалеше, като пренебрегваше другите части на часовника.

– Не трябва ли да ми се отдава по-голяма почит? – питаше тя. – Служа на целия град. Дали работят или почиват все със мен се съобразяват.

Другите части на часовника слушаха това надменно самохвалство, но не му обръщаха внимание и продължаваха работата си.

А стрелката продължаваше още повече да се надува от гордост:

– Следят ме внимателно, когато отиват в съда или излизат от него. Поглеждат ме и камбаната звънва, призовава хората на молитва. С други думи аз им показвам необходимия час. Съобразяват се с мен кога да излизат и кога да се прибират по домовете си. Целият град е в краката ми.

Зъбните колела на часовника леко се усмихваха и продължаваха неспирното си движение.

– Всичко виждам и забелязвам, а вас кой ви знае? – пренебрежително отбеляза стрелката.

И така ден и нощ тя се не спираше с хвалбите си. Превъзнасяше се и се мислеше, че без нея не могат да направят нищо.

Един ден частите на часовника я скастриха:

– Почакай. Ако ние не те задвижвахме, ти нищо не би могла да направиш. Хвалиш се, но се изявяваш благодарение на нас.

Колко често човек се самоизтъква и величае чрез трудът на другите, без които той не би съществувал.

Калчо отиде днес на църква без да подготви сърцето си. Забеляза свещеника на колене и си каза:

– Сега непременно трябва да му представя проблемите си, нищо че се моли.

По-късно се спря и поклюкарства с Минчо, за Петър и Васил дяконите в църквата.

Започна богослужението, но на Калчо изобщо не му се пееше. Не закъсня и оправданието:

– Тази музика не ми харесва.

Докато свещеникът проповядваше Калчо проверяваше емейлите и текстовите си съобщения по телефона. По едно време се заслуша в думите на проповедта, но колкото да направи някоя и друга забележка:

– Пак същите неща….. Не можа ли да измисли нещо друго?…. Омръзна ми, …..кога ли ще свърши?

Когато богослужението приключи, Калчо се изниза бързо пред вратата, без да се здрависа със никого.

Бързаше, а не знаеше за къде.

– Дрън дрън, – Калчо се усмихваше нахално, – Словото водело до промяна ….

Изведнъж ги обгърна тъмнина. Нещо грубо го задърпа нанякъде. Той оплете краката си и падна, но нещото не се отказваше и го влачеше по-нататък.

Тъмнината се сгъстяваше като че ли още повече.

Калчо понечи да извика, но гласът му бе изчезнал. Замята се и заскимтя ….

Внезапно се намери в леглото си, целият облян в пот. Огледа се и заплака:

– Слава Богу, че това бе само сън.

Стана от леглото, облече се, изми се и застана на колене:

– Господи прости ми. …… Макар и явно да не съм извършил всичко това, но то бе дълбоко в мен. Имах желание да се опълча и да се противопоставя на всичко свързано с църквата и Теб. Прости и ми помогни …..

Слънцето щедро раздаваше светлината и топлината си, макар че бе късна есен, а Любомир се шляеше по двора.

Обикновено той се втурваше да помага на всеки. Паднал човек или наранено животно не би подминал.

Днес лицето му бе тъжно. Какво ли се бе случило?

Видя го баща му и се засмя:

– Защо са ти потънали гемиите?

– Помагах на Стоил за покрива и …., – гласът на Любомир се задави, бе готов да заплаче, но се въздържа.

– Всички се жадни за признание, – констатира бащата. – Помогнал си и си очаквал поне да ти кажат: “ Браво“ или да те похвалят, но то не се е случило.

Любомир погледна баща си. В очите му се четеше болка и потвърждение на думите му.

– Повечето от нещата се правят почти без свидетели, – продължи бащата, – така че няма кой да те похвали.

– Е, не съм чакал благодарност или каквото и да е, – замънка Любомир.

– И така трябва да е. Кой вижда часовете прекарани с пациент, страдащ от церебрална парализа? Кой те вижда, когато ринеш снега от пътеката на възрастна жена, която живее до теб? А когато напазаруваш за някого, прикован на легло или когато помагаш на дете, затрудняващо се в училище? Какво би казал да прекаран час на телефона с приятел, който иска да се самоубие?

Любомир завъртя глава в знак на съгласие.

– Но Бог вижда, – добави бащата. – И когато помагаш, Той се радва. Спомни си какво казва: „Зная твоите дела и любовта, и вярата, и служението, и твоето търпение, и че последните ти дела са повече от първите“.

– Така е, – съгласи се, вече поуспокоен Любомир.

– Не се притеснявай, ако помощта ти към другите не е оценена. Има Един, Който е силно развълнуван от това, което правиш. Бог ни дава сила най-вече, за да провъзгласяваме добрите новини на Евангелието и да затвърдим посланието с живот, който прави думите ни достоверни.