Нашата християнска дейност и нашето влияние върху другите зависи от това в какво състояние се намира нашият вътрешен човек. Ако ние нямаме „огъня“ на Христовата любов, ние не можем да направим нищо, за да се спаси поне една душа.
Без любов един към друг ние не сме хора, а бездушни статуи. Нашите думи на обич ще звучат като „мед що звънти“, а сетивата ни ще бъдат като изсъхнала мазилка.
Както печка без огън не е топла, така и човек, нямащ в себе си Бога, не може да изпитва любов към ближния.
Любовта към ближния се разкрива в състраданието, саможертвата, нежност, мъдрост, кротост, смирение и т.н. Ако тези са налице в сърцето ни, нашите думи за Господа ще окажат голямо влияние на околните.
Святият Дух дава светлина на вярата и пълнота в любовта. Той разпръсва тъмнината на съмнението. Както тялото, така и душата оживява от огъня на Святия Дух.

„Ако славата е мое достояние, аз не мога да я избегна, а ако ли не, най-дългият ден ще ме изпревари, докато я преследвам“. С тези думи американската поетеса Емили Дикинсън доста мъгливо е изразила отношението си към успеха.
Ясно е, че в нейният живот парите и признанието не са имали място.
На Емили не ѝ провървяло, тя е живяла във време, когато жените практически никъде не били издигани, а на такива жалки опити да се пишат там някакви си стихчета се гледало от високо.
Въпреки това, упоритата Емили, не се вслушала в подигравките и злословието на тълпата. Тя непрестанно пишела и то само стихотворения.
Нейната писателска дейност достигнала гигантски размери. В избраните ѝ съчинения имало около 1789 стихотворения.
Въпреки това само седем от тях са били публикувани, докато е била жива. Емили не се е омъжила, през целия си живот е живяла без прекъсване в родния си Масачузетс и е починал на 55-годишна възраст от възпаление на бъбреците.
Сестрата на поетесата предала стихотворенията ѝ на критика Томас Хигинс. Те му направили силно впечатление.
През 1890 г. в Бостън бил издаден първият ѝ сборник от стихове и бил преиздаден 11 пъти.
Американски суфражетки обявили Дикинсън за свой рупор, а нейната племеница Емили Марта Бянчи се разровила в семейните архиви и с голяма изгода за себе си издала, считащите се за изчезнали творения на поетесата.

На улицата сред локвите и калта едно полуголо дете притискаше с болка коремчето си. То бе гладно и трепереше от студ, но никой не му обръщаше внимание.
Оттам мина един мъж, той изобличаваше всички, думите му бяха остри и гневливи.
Видя детето и се ядоса. Възмутен мъжът се обърна към Бога:
– Защо позволяваш да се случат всичко това? Защо нищо не предприемаш?
На което Бог му отговори:
– Направих все нещо по въпроса. Създадах теб.

Много се обръщат към Бога в страх или по време на страдание, но когато минат трудните моменти, те отново се връщат към живот, който няма нищо общо с вярата. Живеят така, все едно няма Бог.
За някои вярата е синоним на „религия“. Те търсят тишината и спокойствието в храма. Много от тях още от детството си са участвали в религиозни ритуали, където всичко им се е струвало загадъчно и тайнствено. Но това е само повърхностно възприемане на нещата. „Религията“ може да осъществи някой прекрасни преживявания, но това не е същността на вярата.
Има хора, които смятат, че религията е полезна и необходима за нацията, обществото, семейството, за болните и умиращите, за да се поддържа морал, с други думи всичко се свежда до „ползата“.
Веднъж една жена ме посъветва как да изкореня злото от децата си със следните думи: „Кажете им, че Бог вижда всичко. Те ще се уплашат и повече няма да правят така“.
Но всичко това по-горе не може да се възприеме за вяра.
Вярата е осъществяване на очакваното, увереност в невидимото. Тя е стремеж, привличане към желаното, предчувствие за съвсем различно, отколкото е то, очакване за това, за което си струва да живееш.
Вярата в християнството не е резултат от разсъждения и проверка, нито мимолетно емоционално преживяване, но среща с най-голямото човешко очакване, което е невидимо за човека, но към което човек се стреми.
„А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат“.

Здравко се чувстваше много виновен за случилото се. Баща му пристъпи към него и той се озова в прегръдката му. Зарови глава в гърдите му и се разплака.

– Татко, аз съм виновен за Ели.

– Знам, – спокойно каза баща му.

Здравко беше шокиран, но това, което чу от баща си му помогна да се успокои.

– Не цялата вина е твоя, Здравко. Ние с майка ти също сме виновни. Разбирам как се чувстваш сега …

– Ели ме дразнеше. Ядосваше ме. Едва я търпях. Мама ме накара да я придружа до магазина, но аз исках да си довърша играта на компютъра. Неохотно тръгнах с нея. Бързах пред нея, а тя едва ме догонваше. Чух я, когато каза: „Батко, изтървах си книжката, почакай ме да я взема“, но аз още по-бързо закрачих напред. Тя бе разтроена и се разплака…. И тогава чух колата ….

– Не я ли видя?

– Всичко се случи много бързо. Чух как изкърцаха спирачките. Ели извика. Обърнах се …. и я видях, лежеше като…., – трудно му бе да каже „мъртва“. – Съжалявам, татко, много съжалявам.

Здравко вдигна отчаяно очи към баща си. Очакваше да чуе гневни думи, но очите на баща му бяха пълни с тъга и болка.

– Здравко, всички допускаме грешки. Едни са едва забележими, но други нараняват тези около нас. В такива случаи сме готови да дадем всичко само и само да върнем времето назад и да променим ситуацията. Не можем да променим миналото, каквото и да правиш то няма да се заличи. Единственото, което можеш да направиш е, да спреш да мислиш за това и да погледнеш какво би направил сега и в бъдеще. Само Един може да прощава и изчиства вината ни и това е Исус Христос. А колкото до сестра ти, ще се молим и Бог чрез Своята безкрайна милост ще я възстанови.

Баща и син стояха вкопчили се в здрава прегръдка.

– Обичам те, Здравко, – прошепна бащата и притисна силно сина си до гърдите си.

– И аз те обичам, татко, – в очите на Зравко просветна искра надежда.