Христина бе добра жена, в истинския смисъл на думата. Не подминаваше паднал, онеправдан, тъжен, лишен от средства и любов човек.

Тя си имаше едно любопитно синче Данчо, което не я оставяше нито за миг свободна. Въпросите му се изливаха като неспирен поток, готов да я погълне.

Една вечер Данчо се въртеше неспокойно и накрая попита майка си:

– Как можеш да издържаш да седиш до умиращи хора в последните им часове, без да можеш да ги спасиш?

Майка му го погали по главата и му зададе следния въпрос:

– Ако трябва да изядеш някое голямо животно, как го правиш?

Данчо бе чувал тази шега не веднъж, затова бързо отговори:

– Малко по малко.

Майка му се засмя и добави:

– Не можем да променим света, нито хората в него. Действаме малко по малко и постигаме нещо, когато е възможно. Даваме всичко от себе си.

– А ако не успеем? – уплашено попита Данчо.

– Втълпяваме си, че сме направили достатъчно – въздъхна Христина, – Така живеем с неуспехите си без да се удавим.

Небето бе обгърнато от пурпурен здрач. Бе време, когато следобедната дрямка бе минала, а разговорите на вечерта още не бяха започнали.

Боровете чернееха в небето, а всичко, което беше по-близко до земята, бе замъглено от смрачаването.

Чичо Григор бе седнал на пейката пред дома си и закачливо гледаше Иво.

„Младо момче е той, – помисли си той, – още хвърчи в небесата“.

– Много хора казват, че са християни, – каза Григор. – Ако питаш българите деветдесет процента от тях ще ти кажат, че са такива.

– Да, но много от тях живеят според собствените си правила, – спокойно отвърна Иво, – а не чрез доверие в Божието Слово.

– Това, което казват за тяхната си вяра и начина, по който решават да живеят, си е тяхна работа, – Григор леко се усмихна.

– Истинската вяра е нещо повече от думи, – заяви Иво. – Например, мога да ти се похваля, че съм най-добрият певец, но ако запея ще разбереш, че това не е истина. Нашите действия трябва да доказват вярата ни.

– И според теб каква е разликата между истинската и фалшивата вяра? – попита предизвикателно Григор.

– Ето в такова време, когато има много заболели, умират мнозина, има доста сътресение, – Иво закрачи въодушевено около пейката, – не трябва да позволяваме страховете да ни погълнат, а е нужно да приложим вярата си.

– И как става това? – иронично го погледна Григор.

– В Библията има хиляди обещания от Бог, – започна да обяснява Иво. – Те ни помагат да останем стабилни и силни.

– И как се получава достъп до тези обещания? – последва нов въпрос.

– Достатъчно е напълно да се доверим на Бога, – категорично отсече Иво. – Тогава истинската вяра ще доведе до отговор на молитвите ни и животът ни ще се промени.

– Като гледам теб, а и някои, които твърдят, че са силно вярващи в Бога, – засмя се Григор, – действията ви не подкрепят това, което казвате.

– Ако това отстрани изглежда така, – тъжно каза Иво, – трябва да се покая, че не живея според това, което вярвам.

Иво наведе глава и се разплака:

– Господи, помогни ми остатъка от живота си да го изживея така, че делата ми да говорят за вярата ми в Теб.

Тримата приятели спокойно се бяха изтегнали на поляната.

– Ех ако сега можех да се върна назад точно, когато Исус влиза в Ерусалим, – Петко се бе размечтал, нали утре бе Цветница.

– Ще бъде интересно да се види, дали това, което се говори и е записано, наистина е станало точно така, – обади вечно съмняващия се Ичо.

Изведнъж въртящ се стълб от въздух грабна тримата приятели и ги понесе. Объркани младежите закрещяха.

Внезапно настана тишина и тримата се изтърколиха на земята. Огледаха се . Този терен им бе непознат.

– Вижте, – посочи с ръка Марко.

Тълпата от хората говореха възбудено.

– Каза и той се появи увит на входа.

– Беше оживял.

– Искаше да яде…

Хората бяха наобиколили един мъж и Му се покланяха.

– Къде сме? – попита смутено Петко.

– Може да ми се смеете, – приведе глава Марко, – но това е Исус. И хората говорят за чудото станало с Лазар.

– Е, Петко нали това искаше, – ухили се Ичо. – Ако вие бяхте в тази тълпа, какво щяхте да направите?

– Веднага щях да извадя телефона си, да Го заснемам, а после, – самодоволно плесна с ръце Петко, – щях го публикувам във Facebook. Знаете ли колко много лайкове ще събера?!

– Изгубили сме същността на Исус във всичкия този медиен хаос, който се върти около нас, – въздъхна тежко Марко. – И вместо погледите ни да са отправени към Господа, ние се смятаме едва ли не център на вселената.

– Да, но тези хора са избрали Исус да бъде центъра на живота им, – отбеляза Петко. – Чуйте ги как викат.

– Осанна!

– Благословен, който иде в Господното име!

– Благословено градущето царство на баща ни Давида!

– Осанна във висините!

Младежите гледаха как сияят лицата на ликуващата тълпа. Идваше им и на тях да се изправят и да закрещят:

– Осанна! Осанна във висините!

– „Осанна“ е форма на възхвала, но също така и дума, използвана за спасение, помощ и избавление, – поясни Марко.

– От какво искате да ви избави Бог? – попита Ичо.

– Той толкова пъти се е намесвал в живота ми и ми е помагал, – щастлива усмивка озари лицето на Марко. – За това благодарил бих за всичко, което е направил за мен.

Петко бе навел глава и тихо мълвеше:

– Господи, изцери сърцето ми. Отвори очите ми, за да виждам неща, за които съм бил сляп. Научи ме да обичам така, както Ти обичаш другите. Съкруши сърцето ми. Нека да не правя повече от нещата, за които по-късно бих се срамувал пред Теб …….

А въздуха около тях се огласяше от възторжените викове на тълпата:

– Осанна. Осанна. Осанна във висините.

Изведнъж тримата се намериха на полянката, където бяха преди.

– Това сън ли беше? – разтърка очите си Петко.

– Не знам, но беше прекрасно, – възкликна Ичо.

Някакво славно опиянение обхвана и тримата. И те закрещяха:

– Осанна. Осанна във висините. Благословен, който иде в Господното име!

Чавдар пристъпи в храсталака и усети бодилите на срама, страха, позора, унинието и безпокойството.

– Ах тези тръни, – болезнено възкликна той.

– Сам се завря там, – усмихна се Весела. – Когато човек приближава тези непроходими гъсталаци, какво друго може да очаква?

– А имали някой, който не се е набол на тръните на греха.

– Има, – бързо отговори Весела.

– Кой е той?

– Исус. Той не се е притеснявал и от нищо не се е страхувал, защото не бе напускал присъствието на Бога. Христос не е имал вина, защото не бе извършил грях, но стана грешен заради нас.

– И все пак Той е имал някакви чувства, – това бе твърдение, в което Чавдар не бе съвсем сигурен.

– Да, там на кръста, Той е почувствал безпокойство, вина и самота, – съгласи се Весела. – Тези емоции се усещат в молитвата му: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

– Но това не са думи на светец, а на грешник, – свъси вежди Чавдар.

– Това са думите, които ние трябваше да кажем, но вече не е нужно да го правим, защото Исус ги изрече вместо нас. Той взе греха ни, за да се радваме на вечния живот, който Отец ни подарява.

– Как да получа този дар? – попита заинтересовано Чавдар.

– За това не се изисква много, просто трябва да повярваш в това, което Христос е направил за теб.

Скептиците мислят по особен начин. Техният девиз би включвал думите: „Както е било в началото, така ще бъде сега и завинаги …..“

Денис бе скептик. Днес отново раздразни приятеля си Мишо със твърдението си:

– Вземи гравитацията. Всички предмети падат на земята.

Мишо се ухили и се пошегува:

– Така тези, които строят къщи, няма да се притесняват за материалите си, защото те не могат да хвръкнат.

Денис продължи съвсем сериозно:

– Погледни химията. Смесват се определени елементи в точни пропорции и получаваме очаквания резултат.

– Това доказателство ли е, че лекарят може да предпише лекарство с предсказуема увереност? – попита Мишо.

– Разбира се, – твърдо заяви Денис. – Виж слънцето, луната и звездите, работят в отлична хармония.

– А затъмненията? – засмя се Мишо.

– Те съвсем не са изненада, – поклати глава Денис и продължи със разсъжденията си. – Да разгледаме анатомията. Независимо дали зеницата на окото се разширява и свива в отговор на светлината, кожата регулира телесната ни температура или се включва вграденият ни защитен механизъм за борба с болестите, организмът ни реагира спрямо твърдите, непоклатими и упорити факти по строго определен начин.

– Всичко според теб е абсолютно и неоспоримо, – свъси вежди Мишо. – Голям умник си. А какво ще кажеш за свръхестественото?

– Хмм …., – Денис започна да пристъпва напред назад сякаш танцуваше. – Това ще го оставим на детския свят на фантазиите и приказките. Нали затова в църквите понякога използват витражи, за да засилят емоциите и подтикнат въображението.

– Тогава как ще обясниш всички чудеса в Библията? – Мишо отправи сериозно предизвикателство към Денис. – Например как е спряло слънцето, докато са водили битка? По какъв начин рибите са напълнили мрежите въпреки, че рибарите нищо не са могли да хванат преди това? Как Лазар се е върнал от отвъдното, а Христос е възкръснал? И защо Библията още съществува?

– Това са недоказуеми неща, – сбърчи нос Денис, – те не би трябвало да те притесняват. По-добре се съгласи, че са измислени истории.

И докога един скептик може да отрича чудотворното?

До време, когато се разболее и вече очаква смъртта. Тога му се иска чудодейна помощ, за да поживее още малко.

За това не бъди скептик и ако днес чуеш какво казва Библията, не го отхвърляй.