Коалата е удивително животно. Тя прилича на плюшено мече.
Между другото думата „коала’ на местния език на жителите в Австралия изначава – не пие. И това съвсем не е случайно.
Тези животни наистина почти не пият вода. На тях им е достатъчна влагата от евкалиптовите листа.
При тези животни се наблюдава още един интересен факт.
Професор Мачей Хенеберг, работещ в Аделаидския университет е доказал, че няма разлика между отпечатъците на коалата и човека. Даже сканиращ електронен микроскоп не може да открие разлики.
Не става дума, че лапата на животното е като човешка ръка. Структурата на кожната шарка, по-точно линиите върху нея при коалата са идентични на тези с човека.
Оказва се, че коалата е единственото животно, освен хората, което има индивидуални пръстови отпечатъци.

Хората пишещи реклами и подобни текстове владеят нашите умове, нападат мозъка, влизат през очите и ушите и поглъщат духовното ни начало. Те са като досадни мухи, налагащи се на човек на улицата като лозунги, понятия и ценности на живота. Такива ежедневно измъчван портативните си компютри, издигайки бизнеса към следващата планината от нови продукти и марки. Те населяват това информационно пространство, с псевдосъщности, които не съдържат никаква обоснована стойност. Изкушават ни, развращават и ни променят. Преработват ни и ни връщат обратно. Принуждават ни да се движим с ококорени очи в супермаркетите, прилепват ни към екраните, вкарват ни в заеми и кредити, приспивайки ни. Демони с една дума казано.
Ако се вгледаме по на широко, самите писачи на такива реклами са зъбците на консуматорското общество и като креативни хора се различават от обикновените граждани само по спецификата на тяхната работа. Но работата им е на наемник и те също, като всички, трябва да се борят за парчето хляб. И в тази надпревара, нима е нужно да се замисляш за последиците от своите действия! Звучи добре като извинение.
Обществото като саморегулираща се система трябва да развива защитни механизми срещу инфекцията от реклама, както и срещу език спрямо потребителя. Кой ще защитава и ще влезе в битка за него? Отговорът е очевиден. Други творчески, креативни люде и хора на изкуството.
Ето това е, демоничния писач на текстове в целия си блясък: остри уши, безумни очи и светкавиците между пръстите му. Талантливи писатели вече не трябва да си измисли свои собствени светове, в които да потапят четящия. Сега имаме много по-мощни инструменти, покваряващи човешките души – копиратър, бизнес и реклама. Това са трите стълба, на които се опираме днес. Колко дълго ще трябва да чакаме момента, в който терминът „лице“ завинаги ще се превърне в „клиент“, а мозъците ни да бъдат пъхнати в някакви кутии? Кой знае!

При психолога дойдоха двама мъже, баща и син. Бащата още нямаше 50, а синът бе на 24. Може да се каже, че са добри мъжаги. Отдавна никъде не работеха, но успяваха доста добре да задоволят нуждите си.
А защо бяха дошли при психолога? Доста интересна история.
– Двамата се запознахме с една и съща жена, – започна разказа си бащата. Тя е около 60-те с имоти и много пари. И със сина се здърпахме за всички тези облаги.
– Тази жена си я бива, – намеси се синът. – Съвсем не е глупава, всичко схваща веднага.
– Преспа с мен, – продължи бащата, – после разбрах, че е била и със сина. Сравнила ни и ни повика и двамата заедно. После ни каза: “ И двамата сте много добри, макар и не без недостатъци. Трудно ми е да избера между вас, а и от двама мъже не се нуждая. Така че давам ви възможност да се стараете, да изявявате себе си и след известно време ще взема по-добрия от вас“.
– За малко да се изтрепем с баща ми, – засмя се синът, – за това сме тук.
Психологът дълго време мълча. след това ги погледна и им предложи следното.
– Вашият конфликт няма да се разреши, докато се конкурирате толкова жестоко за тази жена. В случая може да победи само един от вас. Аз предлагам да изкарате при мен курса „Как да съблазня една жена“. Никой на никого няма да се подиграва и всеки ще даде най-доброто от себе си. Но няма да се карате и биете. Който загуби битката, достойно ще приеме поражението, ако ли не, идете някъде по-настрани и се трепете.
Двамата се съгласиха. Мина месец. Бащата спечели. Старостта си каза думата. Младият имаше още какво да учи.

Отидоха мълчаливо в заведението накрая на улицата. Нядялко поръча две супи, две порции кюфтета с гарнитура, хляб и бутилка червено вино. Седяха и мълчаха. След като сервитьорът донесе поръчаното, Недялко погледна с надежда Боряна и каза:

– Боби, съжалявам, – гласът му потрепера, – много съжалявам за това, което направих.

– Тя знае ли, че си женен? – Боряна го погледна остро.

– Да, знаеше, че съм сгоден, когато се срещнахме за първи път. По-късно ѝ казах, че отивам да те взема, за да се оженим.

– Тя не възрази ли?

– Не, …… свикнала е.

Това беше невероято. Жена, която се беше влюбила в мъж и му бе родила дете, да свикне с мисълта, че той ще се жени за друга.

– Нима не пожела да се ожениш за нея, когато разбра, че тя носи твое дете?

Недялко се поколеба, хлабът заседна в гърлото му, загреба с лъжица в чинията, преглътна и едва тогава успя да каже:

– Но аз исках да се оженя за теб. Когато разбрах, че чака дете от мен, изпитах срам от това, което бях направил …., но тя знаеше, че аз не я обичам. Не съм ѝ давал дума, че ще се оженя за нея.

– Искал си да се ожениш за мен, но това не те е спряло да стоиш далече от други жени, – с ирония подметна Боряна.

– Дадох и пари и ѝ казах, че всеки месец ще плащам издръжка на детето.

Боряна се разгневи сериозно:

– Обърсал си се и сега съвеста ти е чиста!

Недялко наведе глава:

– Съжалявам, но ние можем да превъзмогнем това. Тя не предевява никакви претенции към мен. Ще издържам детето, но няма да ходя при тях да ги виждам вече. Прости ми, – молеше отчаяно той, – млади сме, ще имаме деца, …..ако искаш ще се пренесем някъде другаде да живеем.

Боряна трепна. Детето щеше да расте без баща. Другите щяха да му се присмиват. Тя беше виждала много такива деца в училище. Боряна изпита много силна болка. Какво беше виновно това дете? …..Беше се появило само, защото някой не можел да се въздържа …….

Ана и Мира се гледаха втренчено една друга. Свързваше ги приятелство от детството, но дълги години бяха живели разделени. Ана беше силно шокира от тов, което ѝ каза Мира.

– Дойдох, защото Павел ме искаше, – каза Ана, – а и аз го исках. Не вярвам на нито една дума, която ми каза.

– Имал е и други момичета, – каза тъжно Мира. – И то доста плодовити.

– Искаш да кажеш, – започна плахо Ана, – че Павел обича друга.

– Никога не ѝ е предлагал брак, – сконфузено каза Мира, – тя знае, че сте сгодени и сте си дали дума.

– Нещо предъфкваш и премълчаваш, – подкани я Ана, – изплюй камъчето.

– Не е било нещо сериозно, – започна да мънка Мира, – но отишла при Павел с издут корем и поискала да разбере какво да прави с детето.

– Тя родила ли е детето? – с болка попита Ана.

– Тя има син от него, – каза Мира, – чудесно момченце, копие на Павел. Никой не може да се усъмни чие е детето.

Ана се отпусна на стола до масата и объркано вдигна поглед към Мира.

– Защо не ми е казал?

Мира вдигна рамене.

– Защо да го казва? Нима ти всичко си му казала за годите, през които сте били разделени.

– Не съм била с друг мъж и не съм зачевала дете, – каза тихо Ана.

– Петър е красив мъж, – каза Мира.  – Нима мислиш, че ще те чака като отшелник.

Ана пребледня.

– Той виждал ли детето си?

– Всяка неделя в църквата, – каза Мира. – А два пъти в седмицата, когато ти казва, че работи до късно, той отива в къщата ѝ да вечерят и да види детето.

Ана не беше на себе си.

– Не се разстройвай, – опита се да я успокои Мира. – Направи се, че не знаеш за тази жена. Не е добре да се карате точно сега. Все пак той се ожени за теб. Бъди добра съпруга и не мисли за другата. По-добри жени от теб са си затваряли очите за много по-лоши неща и не са им обръщали внимание.

– Нямам желание вече да бъда добра съпруга, – изкрещя Ана. – не ме е грижа…..

Ана стана, отвори вратата, тръшна я зад гърба си и излезе навън ….