Иван Петров бе добър човек, но ядосаше ли се, викаше като луд.

Един ден той започна да крещи на счетоводителката.

Редяха се викове, забележки и заповеди.

Накрая Петров изпотен и уморен извика:

– Повторете това, което чухте.

Счетоводителката залаяла:

– Ав, ав, ав ….

Останалите притихнаха ужасени.

Петров се изчерви, а след това се засмя.

– Моля да ме извините, – обърна се той към счетоводителката.

То не беше глупак, нито зъл, за това се и засмя.

След това се сдържаше, а това не бе толкова лесно за него.

Причината за избухванията му бе високото кръвно налягане и диабета.

Петров разбра едно:

– Когато крещя на човек, той не разбира смисъла на думите ми. Усеща само агресията, а думите се превръщат в лай.

След като почна да се задържа, здравето на Петров се подобри.

Да се крещи е вредно. Не трябва „да изпускаме пара“, защото ще стане още по-лошо.

Наско се бе замислил. Внезапно се стресна и каза на висок глас:

– Добротата изгражда характера, а омразата го разрушава.

– Трудно е всякога да се проявява доброта, – отбеляза Стойко. – особено, когато сме обезсърчени, уморени или уплашени, едва ли ще можем да намерим сили да изречем една мила дума.

– Ние правим избора, – намеси се Динко. – За това трябва да се отнасяме към другите с доброта и уважение, независимо от нашите обстоятелства и емоциите ни.

– В днешното забързано време лесно и бързо се разочароваме, – намекна Стойко.

Динко се усмихна:

– Ние сме несъвършени човешки същества, борещи се да управляваме живота си възможно най-добре, но често не успяваме.

– Когато сме разсеяни или разочаровани, може да пропуснем да споделим добра дума или добро дело. Това недоглеждане наранява другите, но най-вече наранява нас самите, – забеляза Наско.

Динко добави:

– Днес нека забавим темпото и да бъдем нащрек за хора, които се нуждаят от усмивката ни, милите ни думи или ръката ни за помощ. Нека направим добротата център на отношенията си с другите. Те ще бъдат благословени, а и ние също.

– Запомнете следното: милите думи не струват нищо, но когато са изречени в точното време, могат да бъдат безценни, – изказа на един дъх дядо Матьо.

Бе пазарен ден. Сергиите бяха отрупани с плодове зеленчуци, дрехи, обувки и всичко онова, от което се нуждаеше някой.

Невена идваше на пазара с колело. На багажника ѝ имаше касетка, която тя пълнеше догоре. Налагаше се понякога да завързва товара си с ластици, които завършваха с телени куки за захващане.

Днес ѝ помагаше един от продавачите да си завърже на багажника торбите, които стърчаха от касетката.

Човекът понечи да върже ластиците успоредно, но Невена го поправи:

– По-добре на кръст. Няма по-сигурно от него.

Дочу я баба Дона и извика:

– Стигнем ли до там … – и размаха дясната си ръка.

Тя имаше предвид, че стигнем ли кръста, в случая гроба, всичко е свършено.

Невена се засмя и каза:

– Кръстът не е краят, а началото.

Баба Дона се сви и бързо напусна полесражението. Намериха се хора да попитат:

– Как кръста е началото?

– Какво започва с кръста?

Тогава на Невена се отвори врата да каже някоя дума, за Този, Който ни бе заместил на кръста. И не само това, а че Същият ни предлага вечен живот, който не свършва като този тук на земята.

Рени бе на плажа с малкия си син Стоян. Тя бе много изморена, но не посочи морето на сина си и не каза:

– Иди да се забавляваш, а аз ще подремна малко.

Това би било много безотговорно.

Въпреки умората си тя поведе сина си и го доведе до мястото, където вълните се разбиваха в брега.

– Виж, – каза му тя, – колко са големи тези вълни. Навлезеш ли по-навътре те те дърпат още по-навътре.

Рени искаше да внуши на Стоян здравословно уважение към морската шир, която е по-голяма и по-мощна от него.

Тя не желаеше детето ѝ да се втурне напред, без да знае с какво ще се сблъска, но същевременно не искаше той да бяга ужасен от морето.

За това му показа как да си играе, да се плиска и забавлява във вълните.

Рени искаше Стоян да ума подходящ баланс между любов и уважение към морето.

По същия начин, когато Библията говори за страха от Бога, целта не е да се страхуваме от Него. Става дума за здравословно уважение. Бог е много по-голям и по-могъщ, отколкото можем да разберем.

Той е всемогъщият Създател на вселената! Не можем да го поберем в джоба си и да го носим със себе си като талисман за късмет.

Когато открием здравословен „страх“ от Бога, вероятността да приемем любовта Му за даденост е много по-малка. Това подхранва нашето удивление и ни приближава към Него.

Беше обяд. Земята бе погълната от тъмнина. Хората присъстващи на екзекуцията бяха напрегнати. Чувстваха се уязвими.

Някой плахо се обади:

– Помните ли, когато го арестуваха, какво каза?

Множество уплашени, но любопитни погледи се отправиха към обадилия се, а той прошепна напрегнато:

– „Сега е вашият час и властта на тъмнината“.

Друг в тълпата роптаеше:

– Защо се случва всичко това?

В известен смисъл те трябваше да знаят отговора на този въпрос.

Смъртта на Исус бе настъпила по време на празнуването на Пасхата в Йерусалим. Празник, се провеждаше всяка година.

Това бе времето, когато евреите си припомняха, последното бедствие, което Бог изпрати над Египет.

Преди да дойде ангела на смъртта и да донесе смърт на първородните синове на египтяните, беше тъмнина над цялата земя. Само защитените от кръвта на пасхалното агне се събудиха на сутринта и намериха първородните си невредими.

Тук имаха по-голям изход от първия.

Тъмнината предшестваше смъртта на Христос, който беше съвършеният без никакъв недостатък Агнец. Той не носеше заместителна жертва освен Себе Си.

Самият Исус бе жертвата. Той бе Агнето.

Тъмнината на Божия съд нямаше последната дума.

Исус стана грях, изпитвайки пълната ярост на Божия гняв.

Така ни се отвори път към Божието царство, където пребивава Неговата „чудна светлина“.

Има ли друго в този свят, чрез което да се демонстрира колко истинска е Божията любов към грешниците и колко реален е нашият грях пред Бог?