Мартина бе притеснена много в последно време. Малкият ѝ син претърпя две-три сложни операции. Имаше подобрение, но не напълно.

Един ден Мартина си каза:

– Ако си мисля само за болки, операции, проблеми …. ще полудея. Трябва по някакъв начин да отклоня тревожните си мисли от главата.

Баба Петра, нейната съседка, същото я бе посъветвала:

– Много се тревожиш. Не може така. По-добре се заеми с нещо друго.

Изведнъж на Мартина и просветна.

– Ще събера по запазените дрешки и обувки на децата тези, които не могат вече да носят и ще ги даря на дома отсреща, където събират дечица без родители.

Тя изпита радост и настроението ѝ се повиши.

Когато сподели идеята си с приятели, много я подкрепиха и започнаха да събират дрехи и обувки.

Домът за сираци бе затрупан с такива неща. Наложи се да споделят подаръците с други домове от страната.

Бог иска свободно и смирено да даваме. Когато Му се доверим да ни води, Той ще ни даде възможности да го направим.

Тогава можем да бъдем изненадани от радостта, която ще изпитаме в резултат на това.

Сватбата е хубаво нещо, но Слави пристъпи към нея с малко притеснение.

Денчо, първият му приятел го смушка в ребрата:

– Какво си увесил нос? Забавлявай се, Дидка е яко парче! Какво те смущава?

Слави въздъхна тежко:

– Гледам майка ѝ Рена и се чудя кога ще почне да ни се меси в семейния живот.

– Не бери грижа за това, – посъветва го приятелят му. – Като му дойде времето, сам ще измислиш, какво да правиш.

Но Слави не можеше да се успокои. Наслушал се бе на разкази с оплаквания от вредни тъщи. Осен това Дидка бе единственото ѝ дете, а майка ѝ бе сама. Всичко можеше да се очаква.

Мина време, но тъщата за радост на Слави, не се появяваше често на хоризонта. Тя всеки ден звънеше на дъщеря си и двете тихо си говореха, но това бе всичко.

Когато му се роди син, Слави изтръпна:

– Сега по цяло денонощие ще стои у дома и ще ни учи на ум и разум.

Но Рена не направи така. Тя купи количка за детето, донесе цяла чанта с памперси и дрешки за малкия, но след това тихо се оттегли.

Е, понякога седеше с внука си, докато Дидка ходеше до поликлиниката или зъболекарят, но това бе за кратко време.

Един ден Слави предложи на жена си:

– Хайде тази година да отидем на море, а детето ще го оставим на майка ти, да му се порадва по-дълго време.

Дидка се усмихна и каза:

– Защо не поговориш за това сам с майка ми?

Слави вдигна рамене:

– Защо пък да не поговоря с нея?

Речено сторено. Слави се приготви предварително. Взе сладки и бонбони, и отиде при тъщата си.

Тя го посрещна с усмивка и му предложи чай. Слави похапвайки си от сладките и пиейки от време на време от чая, започна от далече:

– Хубаво би било нашият Румен да прекара известно време с теб през лятото, вярвам ще ти хареса тази идея. Знам, че обичаш внука си и не би изпуснала такава възможност. А ние с Дидка през това време ще отидем на море, малко на почивка.

Рена го изслуша внимателно и кротко му отговори:

– Разбира се, бих взела Румен през лятото, това не е проблем за мен. Но кажи ми, скъпи зетко, кога ще имаш възможност да заведеш тригодишния си син на море? Само сега. Защото следващата година  той вече ще е на четири и няма да е същото.

Слави въздъхна и си помисли: „Почна се“.

Рена продължи:

– А ти ще загубиш през това лято общението със сина си. Нима ще ми отстъпиш такива безценни и незабравими мигове? След 10-15 години твоят син няма да поиска да дойде с теб, защото ще се чувства голям и ще има свои приятели.

Слави разбираше накъде вече биеше тъща му.

– Той бързо ще порасне, – продължи поучението си тя, – но ти няма да имаш спомени, как за първи път си го държал за ръка и синът ти с възторг е гледал разбиващите се в брега вълни. Нито как заедно сте събирали мидени черупки или строили пясъчни замъци. Ти решаваш, но е хубаво сам да покажеш на сина си морето, той дълго ще помни това. Не го лишавай от тази радост!

Слави се замисли: „Всяко лято ме изпращаха при баба на село. Моят баща никога нямаше време за мен, беше все на работа. След това получи инфаркт. И никакъв спомен не ми остана от него“.

– Ти си много мъдра жена, – каза Слави. – Това лято трябва да заминем на море заедно с Румен. Ти си права не бива да губя това безценно време, което мога да прекарам със сина си.

Млада жена се бе привила не толкова от болка, колкото от загубата, която бе претърпяла.

– Защо, – плачеше Радка в прегръдките на мъжа си, – едно толкова щастливо събитие в живота ни се превърна в трагедия?

Тя цяло денонощие бе под надзора на лекарите.  Медицинският екип бе под напрежения. Положиха всички усилия, но бебето почина.

Болничната стая изведнъж охладня. Чуваха се изплашените гласове на медицинските сестри.

Лекарят се надвеси над нея. Погледът му бе изпълнен със съчувствие. Той бавно и много ясно каза:

– Съжалявам, синът ви не можа да се пребори.

– Не мога да приема всичко това, – хлипаше Радка. – Умът ми не го побира. Как ще преодолея тази болка и мъка. Къде сбърках? Как Бог можа да допусне такова нещо?

Скръбта бе изпълнила душата ѝ.

Тя напусна болницата и се прибра в къщи, но нямаше мир в душата си.

По-късно, когато чуеше, че се е родило дете на техни приятели, Радка не се радваше, а плачеше. Минеше ли край детски магазин, гледаше с тъга и болка изложените дрешки, играчки и детски принадлежности. Малките деца вечно ѝ напомняха за най-мрачния ден в живота ѝ.

Приятели я посещаваха и търсеха начин да я изтръгнат от това ѝ състояние.

Радка намираше утеха единствено в молитвата и когато четеше Библията. Божията любов я обгръщаше всеки ден отново и отново. Веднъж Божията милост ѝ вдъхна надежда. И тя възкликна:

– Спомените от онази злополучна нощ още предизвикват сълзи, но Бог е промислил нещо добро за мен и аз ще имам дете …. Господи благодаря Ти, че ме избави от тъгата ми. Помогни ми още по-ясно да виждам светлината Ти и никога да не забравям, че ме обичаш…..

Тони се прибра късно от работа и завари жена си заспала. Тя бе прегърнала малкия им син, който се бе сгушил на възглавницата.

С умиление наблюдаваше и двамата за известно време. Те бяха най- любимите му и близки за него същества. Обзеха го чувства, които до сега не бе изпитвал.

„Даря понякога не получава от мен необходимото уважение, – помисли си Тони. – Всеки път, когато се върна от работа, тя изглежда толкова уморена.“

До сега той не се бе запитвал, как става така, че той се е трудил цял ден, а тя никъде не е излизала, а е толкова изтощена.

„С какво се занимава, докато ме няма? – започна да размишлява Тони. – Нима само седи с детето и по цял ден да гледа телевизия? Едва ли!“

Изведнъж му просветна и Тони направи за себе си велико откритие.

„Нашето малко момченце е гладно още от сутринта, – продължи да разсъждава Тони. – Даря може да е гладна, но тя пренебрегва своите нужди и го храни. След това навярно играе с него, сменя му пеленките и отново го занимава с нещо …“

Но нали синът им все пак заспива и през деня?!

„Да но за нея няма време за сън, – тъжно се усмихва Тони. – Тя трябва да прибере разхвърляните играчки, да изпере нацапаните детски дрешки, да измие съдовете ….“

И когато успява да свърши всичко това и много други неща, малчуганът се събужда. И детето отново се нуждае от маминото внимание.

Отново хранене, игри, занимания.

През главата на Тони преминаха всички тези картини и той въздъхна:

– Навярно Даря няма време и да похапне, както трябва.

„Сигурно нашият юнак отново разхвърля играчките, дори успява за съвсем кратко време да се изцапа, – лека усмивка изплува на лицето на Тони.- Сега разбирам, колко много сили губи Даря, за да расте нашият малчуган щастлив и доволен“.

– Спете спокойно и двамата, – каза тихо Тони. – особено ти, скъпа моя Даря. Прости ми, че до сега не бях забелязвал твоя самоотвержен труд. Изглежда да бъдеш майка, съвсем не е лесно.

Тони затвори тихо вратата и ги остави да си почиват след дългия и изморителен ден, особено тежък за крехката Даря….

В детството повечето момичета имат хартиени кукли, за които изрязват нужните хартиени дрешки. След това момичетата порастава и забравят за това. Тези, които помнят чудесните мигове от детството, създават невероятни хартиени рокли, костюми…Да навярно за повечето изглеждат непрактични, но са изумителни красиви.
Анет Маер е създала своята колекция изключително от хартия с щампи, която имитира изрисувания традиционен датски порцелан.
Художничката Зоя Брадли е създала не една рокля. Нейните модели са истински хартиени шедьоври, балансирани на границата на модата, скулптурата и театъра.
Облеклото от вестници е най-екстравагантното, което могат да ни предложат дизайнерите. А можете ли да повярвате, че правят такива и от тоалетна хартия?
На някои не се харесват да творят нито от тоалетната хартия, нито такава от вестници. Джоли Паонс е направила оригинална рокля от телефонен указател.
Амила Хрустич е създала необикновени рокли от прилепнали една към друга пространствени геометрични фигури.
Преимуществото на такъв вид хартиени дрехи е, че тях могат да ги създават, както моделиери и дизайнери, така и всеки желаещ. Всеки може да опита да направи хартиена рокля, въпроса опира до желание.