Бе слънчево и горещо лято, но вечерите бяха тихи и прохладни.

Слънцето вече прибира знойните си лъчи, а тъмнината бързо обгръщаше със своята черна мантия малкото селце.

Малки момичета и момчета все още огласяха улиците с крясъците си. Чуваха се подканящите викове на родителите им:

– Хайде прибирайте се! Стъмни се вече. Време е за вечеря.

Васко, Владо и Марин се втурнаха в стаята с много шум и настървение. Току що бяха видели тъмнозелен бръмбар, който разперил криле, прелетя пред тях тихо бръмчейки.

Насекомото привлечено от светлината в стаята влезе вътре, а децата след него. Бръмбарът заслепен от лампата падна по гръб и започна да рита с тънките си крака.

Чу се победоносен вик:

– Хванахме го!

Децата веднага наобиколиха насекомото и с интерес започнаха да разглежда загубилия ориентир бръмбар.

За да не избяга Владо го удари с шапката си, а Марин с дрехата си, за по-сигурно.

След това, промъкналият се тихо след момчетата, Мишо подаде една топлийка и Владо забоде бръмбара.

Насекомото бе омаломощено, но продължаваше да рита с тънките си крака. На него толкова много му се искаше да полети на воля, но …. не можеше.

Мимето се бе промъкнало в ъгъла на стаята и плачеше.

– Оставете го! – хлипаше малкото момиче. – Пощадете го! Не бъдете толкова жестоки. Знаете ли колко го боли?

От къде можеха да знаят? За тях това бе чужда болка.

Слънцето бе разбутало облаците, а лек ветрец ги оттласкваше на север. Небето облече синята си дреха и на земята се разля топлина.

Стамен се чувстваше сам и самотен. Обстоятелствата го бяха запратили в малко населен район. Повечето възрастни хора се застояваха по пейките, а млади хора почти не е виждаха.

Празни домове с порутени врати и прозорци, напомняха, че техните обитатели отдавна са измрели, а потомците им са се пръснали в по-големите градове или чужбина.

Стамен седеше под стария орех и гледаше цигани с каруци, които трополяха и огласяха улиците на притихналото селище.

Спомените го върнаха назад и той отново „чу“ гласа на дядо си, който бе преминал преди няколко години при Господа:

– Ако твоето място е незабележимо и изолирано, не спори, не се оплаквай. Бог те е изпратил не случайно там. Не се опитвай да се отървеш от волята Му. Спомни си Йона, който искаше да избяга от призванието си.

– Прав е дядо, – усмихна се Стамен. – Полипите, които изграждат кораловите рифове, работят под водата и изобщо не мислят, че те поставят основите на нов остров, на който след време ще се появят растения и животни.

Стамен надигна глава и се загледа в разнообразните нюанси на настъпилата пролет.

– В духовната област Бог също се нуждае от подобни полипи, – продължи разсъжденията си Стамен, – работещи далече от човешките очи, но подържани от силата на Светия Дух, се намират под взора на Небето.

Неговият приятел Добромир казваше:

– Спокойно можем да напуснем многолюдните събрания, вдъхновяващият връх Тавор, благословеното общуване с „праведниците“ и да се върнете към нашата обвит в полумрак Емаус.

– Колко застрашаващо и непривично изглежда служението ми тук, – промълви Стамен. – Нужно е да осъзная, че моето отделено място на Божията нива, не е предназначено ежедневен живот, а да доведе до покоряване на близката земя за Господа и то с пълна победа.

Листата на дърветата зашумяха и зашепнаха:

– Ще дойде ден, когато Исус ще раздава награди. И Той няма да направи грешка, макар за много хора да изглежда изненадващо, че някои са заслужили такива награди, въпреки че те не са чували за подвизите им.

Очите на Стамат засияха, обезкуражението отстъпи място на една нова надежда, която осмисляше пребиваването му на това тихо и закътано място.

Йонатан се отвърна от Бога, когато баща му умря. Местния равин не го успокои и той се почувства празен.

Когато се опита да се моли, тялото му се разтресе и той почувства, че започва да плаче.

– От къде дойде това?

Йонатан претърси цялата мрежа и попадна на „месиански“ уебсайт и когато разбра, че става въпрос за Йешуа (Исус), той отхвърли този вариант.

– Не искам да ставам християнин.

По-късно в Газа започна война и го извикаха на фронтовата линия.

Един ден, когато стоеше на поста си, забеляза, че връзката на обувката му се е развързала. Наведе се да я оправи и усети как през косите му мина куршум.

Дълбоко потресен от случилото се, Йонатан осъзна и каза:

– „Висша сила“ спаси живота ми.

Една нощ сънят му бе неспокоен и той видя мъж в бяла дреха, Който му протегна ръка и му каза: „Синко, твоите грехове са простени. Махни се от там“.

В последвалия го хаос, Йонатан забрави за съня. Но един ден го споходи предчувствие: „трябва бързо да се махнем от това здание“. И той веднага каза на другарите си:

– Бързо напуснете тази сграда!

Шест минути по-късно зданието бе обстреляно, а в стаята където спеше със своите другари бяха взривени ракетни гранати.

В следствие на това Йонатан бе силно травматизиран и прекара повече от година в болницата. Най-накрая си спомни съня си и мъжът в бялата дреха, Който му каза, че греховете му са простени.

Йонатан отново се разрови из интернет и разбра, че Йешуа е Месия. Тогава поръча да му изпратят Нов завет. На всеки в армията даваха само Стар завет.

Сам установи, че Новият завет е свързан със Стария. Той беше изумен:

– Колко ясно месианските пророчества в Стария завет сочат към Йешуа. Господ се е явил в съня ми и ме е спасил. Господи, помогни ми, ако си бил Ти.

Йонатан спа три дена, а когато се събуди каза на недоверчивият психиатър:

– Йешуа ме изцели.

Резултатите от прегледа показаха 98% възстановяване на мозъка.

Тогава Йонатан скочи и извика:

– Господи, аз съм твой!

След четири месеца бе освободен.

Сега е напълно здрав, възстановен и опростен. Йонатан е кръстен е Средиземно море и членува в Тиферетското обединение на Йешуа в Тел Авив.

Историята на Йонатан е живо доказателство, че Исус е жив и че Той донася изцеление и прошка на нашия свят, изпълнен с грях.

Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.

На улицата е неприятно захладняло. Студът бавно прониква до костите по пътя за дома или работа.

Дъждът неусетно напоява обувките, слънцето скоро няма да се появи, а печката тепърва трябва да се запали.

Здравей есен!

Заедно с нея идва сезонната меланхолия и нестихващата депресия.

От есента ще ни спаси „топлата дреха + ароматния чай + мъркащата котка“.

Но и в такова време човек може да се почувства щастлив. Важното е да не престава да твори и да мечтае.