В Тайланд слоновете са свещени животни и национален символ на страната. За това имат права установени със закон.

Например, слоновете имат строго регламентиран работен ден, който трае не повече от осем часа, притежават паспорт и медицинска застраховка. Освен това на слоновете се разрешава да работят от 14 до 60 години.

На 60 години те излизат в пенсия. На всеки слон, живеещ в плен, държавата дава надбавки под формата на белени банани.. Все пак това се отнася за онези животни, които са заработили за това със своя си труд.

За слоновете пенсионери в страната е създаден специален дом за престарели животни, където те могат да се занимават с „нищо“.

Само че до пенсионна възраст доживяват не много.

Ако не сте изпробвали дадена дейност, то не се присмивайте на другите и не ги съдете за това, че те не правят така, както вие смятате за правилно. Не се хвалете от рано, че нещо ще направите отлично, тъй като само в края работата ви краси.

Гърците определят думата „самохвалство“ като душевно качество на човека претендиращ, че притежава това, което в същност няма. Теофраст е изследвал характера на такъв човек, сноб, човек с големи претенции.

Такъв индивид се залавя за търговски сделки, които съществуват само в неговата глава. Претендира за връзки с влиятелни хора, които нямат въобще. Говори за подаръци, благотворителни и обществени заслуги, които никога не е извършвал и заслужавал.

За дома, в който живее, той говори постоянно, че е твърде малък за него и той трябва да си купи по-голям.

Самохвалството е лоша препоръка.

Похвалата мирише хубаво, ако се произнася от чужди уста, но от собствените тя лошо дъхне.

Самохвалството е несъвместимо със мъдростта.

„Нека те хвали друг, а не твоите уста, – Чужд, а не твоите устни“.

През юни 2004 г. всеки абонат на либертарианското списание Reason, с тираж 50 хиляди екземпляра, получил персонализиран брой.

На корицата били написани името и фамилията на абоната, а също и спътникова снимка, къде се намира неговия дом.

По този начин списанието е поставил въпрос пред читателите си: Колко са уместни широките пълномощия на правителството за събиране на лични данни?

Сара Милавей и нейният мъж, които живеят в Тенеси, решили да направят основен ремонт в дома си и започнали от мазето.

В един прекрасен ден работниците, залели пода на мазето с бетон и излезли на двора, за да обсъдят със собствениците по-нататъшния план на действие.

Именно тогава двегодишната Изидора, оставена от родителите си без надзор в къщи, отишла в мазето да търси мама и татко.

Работниците дълго се смели на детето, което оставило „следи в историята на мазето“ и даже предложили на Сара и съпруга ѝ, да оставят всичко така, за да запазят за спомен този куриозен инцидент.

Родителите категорично отказали да оставят върху пода в мазето следите на своята дъщеря, но все пак направили няколко снимки, признавайки, че ситуацията като цяло действително е много комична.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?