Денят бе топъл. Слънцето галеше с лъчите си всичко наоколо. Жените в родилното отделение, бяха забравили отминалите болки и се усмихваха на рожбите си, които държаха в ръцете си.

Преждевременно състарена циганка, бе прегърнала детето си и тихо плачеше. Жените я гледаха недоумяващо. Някои от тях си казваха: „Сигурно я боли нещо“. Но не смееха да я приближат.

Накрая една дребна жена, наричаха я Вики, се престраши и попита плачещата родилка:

– Какво ви е? Мога ли да ви помогна с нещо?

Циганката вдигна насълзените си очи и отчаяно каза:

– Никой не може да ми помогне.

– Но какво се е случило? – настоятелно попита Вики.

– Сали като узнае, че пак съм родила момиче ще ме изгони от къщи.

– Е, какво толкова следващото ще е момче, защо такива заплахи.

– Вие не го познавате, – тъжно каза Лейла. – Той много иска да има момче. Това е осмото ни дете.

– И всичките са момичета? – Плесна с ръце Вики.

– Уви, да …, – каза Лейла и зарови глава в пелените на бебето.

Жените се бяха приближили и слушаха разговора. Някои от тях знаеха, какво е да си имаш безсърдечен и непреклонен мъж у дома.

– Не се тревожи, – обади се Анелия, – може и да му мине, като види какво хубаво момиченце си родила.

– Едва ли, – поклати глава Лейла.

След три часа някой почука на външната врата на родилното отделение. Една от медицинските сестри отвори вратата. На прага стоеше брадясал, развлечен и неприветлив мъж. Очите му бяха зачервени. Явно беше пиян.

– Какво е родила Лейла, – едвам се преобърна езика му.

– Много красиво момиченце, – отговори медицинската сестра и му се усмихна.

Мъжът грубо изпсува, обърна се и с клатушкаща се походка си тръгна.

Цяла седмица никой не посети Лейла. Това не я изненада.

Но когато я изписваха, въпреки че се бе обадила по телефона, никой не дойде да я вземе от болницата.

Лейла прибра багажа си, дадоха ѝ пелени и одеялце да загърне малкото, след което тя тъжно се сбогува с жените в родилното и бавно тръгна към изхода на болничното заведение…..

Ина бе остроумно и бързо схващащо момиче, а бе само на 10 години.

Един ден тя отиде с дядо си Дечо на пазара. Там старецът купи една кофа с големи и хубави ябълки.

Трябваше да се приберат с трамвая. Когато купуваха билети, на Ина и направи впечатление надписа, който бе там, за това попита дядо си:

– Защо цената на превозвания багаж е двойна спрямо тази за пътника?

Дядо Дечо само се усмихна в гъстите си мустаци и нищо не каза.

Качиха се в трамвая и потеглиха към дома.

Минаха няколко спирки и в трамвая се качи контрольор, яка набита жена със злобно изражение на лицето. Предстоеше проверка на билетите.

Ина и дядо ѝ дадоха два билета, по един за всеки.

Контрольорката се втренчи в кофата с ябълките и каза:

– Човече, а тази кофа, тя заема много място. Виждате, че трамвая е пълен, така че трябва да платите за кофата като багаж.

Дядо Дечо я погледна неразбиращо, мислейки, че това е някаква шега. Но тя не се успокои:

– Платете за багажа или ще ви глобя!

Обстановката стана напрегната. Целият трамвай притихна.

Около Ина и дядо ѝ се освободи достатъчно пространство, за да могат и другите да видят, какво става.

Дядо Дечо сериозно се замисли и чувствайки, че работата става сериозна, бързо се наведе над кофата и започна бавно да прехвърля ябълките от кофата в пазвата си.

След няколко минути я изпразни. Добре, ябълки ги нямаше, но кофата?! Дали е пълна или не, тя заемаше място.

И хората започнаха да се побутват:

– Горкия старец!

– Как ще се измъкне от това положение?

– Не бива така!

– Какво се е захванала с човечеца?

Дядо Дечо в такива случаи не губеше самообладание. Той взе празната кофа и я нахлупи на главата си.

След това се обърна към контрольорката и попита:

– А за шапката, трябва ли да доплащам?

Целият трамвай се разтресе от смях.

На вратата се позвъни. Ана Михайлова, пъргава, дребна старица, отвори вратата. На прага стоеше добре облечен млад човек с прахосмукачка в ръката.

– Добро утро, – каза младежът, – ако ми отделите малко време от вашето внимание, бих искал да ви демонстрирам последната новост в областта на мощните прахосмукачки.

Мигновено, младият човек бутна с крак вратата и тя се отвори широко.

– Не бързайте, – каза той, – докато не видите моята демонстрация.

След това бързо изля кофа с кравешки лайна на килима в коридора.

– Ако тази прахосмукачка, госпожо, не изчисти всички следи от тези кравешки изпражнения върху вашия килим, аз лично ще изям остатъците.

Ана Михайлова леко се усмихна и каза:

– Надавам се че имате дяволски апетит, защото тази сутрин ми спряха тока.

Очите на продавачът широко се отвориха. В тях се четеше ужас. Младежът след като се поокопити малко започна бързо да съобразява, как може да излезе от тази идиотска ситуация.

Не му се искаше да яде кравешки лайна, но в същото време бе  унищожил килима на тази жена.

Мислите му скачаха бързо като бълхи: „Какво да правя?…..“

Изведнъж той се усмихна и каза на стопанката на дома:

– Моля да ме извините, за моя подход на реклама. Аз ще отнеса вашия килим и ще ви дам пари да си купите нов.

Възрастната жена  го погледна изпитателно.

– А нашата фирма, – продължи тържествено продавачът, – ви подарява тази прекрасна прахосмукачка, която ще ви помага при почистването на дома ви.

Старицата се засмя и каза на объркания млад човек:

– Разбирам, че работата ви не е много лека. Вие трябва да продавате продуктите на вашата фирма и да демонстрирате, как те действат.

Продавачът наведе глава.

– Мисля, – продължи Ана Михайлова, – че много хора биха ви затворили вратата, за да не гледат шоуто ви с „кравешките изпражнения“. Добре ще приема вашите условия.

Младият човек въздъхна облекчено.

– Но искам да ви дам един съвет, млади човече: Напуснете веднага тази работа, защото може би след час ….. могат да ви претрепят!

На продавачът му притъмня пред очите. Той бързо мушна парите и прахосмукачката в ръцете на старата жена, нави килима с вонящата субстанция и бързо напусна дома ѝ.

В главата му бързо започнаха да се въртят следните мисли: „Добре, че досега не са ме убили! Още днес ще напусна тази ужасна фирма!“

Ако човек иска да се полюбува на природата, да пътешества и види чудни места, сега му е времето. Нищо, че е горещо. Лятото предлага възможност за отмора и изненадващи приключения.

Ина и Ема също се възползваха от топлия сезон и отидоха на излет в планината. Разходката си е разходка. Основният товар в раниците – храната изчезва по време на почивките, но има други интересни неща, които съпътстват излетите.

Това е време, когато човек може да общува по-дълго с приятели, да сподели мислите си и новите си идеи, неочаквани разсъждения върху току що прочетена книга или наболели проблеми  в този живот.

Двете приятелки нямаха нужда някой да ги подканя или стимулира към подобно „бърборене“. При тях то бе спонтанно и нямаше граници.

Какво ли вълнува тези две момичета днес? Нека се приближим и ги чуем.

– Прав е Юго, като казва, че най-голямото щастие е да знаеш, че си обичан, – каза Ина.

– Зигмунд Фройд твърди, че любовта е основната предпоставка за душевно здраве, – добави Ема.

– За съжаление, много хора са убедени, че никой не ги харесва и те са недостойни за любов – тъжно констатира Ина.

– Може би в детството си те непрекъснато са били критикувани и пренебрегвани, – предположи Ема.

– Или в семейството им е имало постоянни кавги, – започна да гадае Ина.

– Възможно е да са избрали грешните отговори на основните въпроси на съществуването си, което само е укрепило тяхното убеждение, че те не са достойни за любов, – заключи Ема.

– На такива хора бих казала: – Ина се изпъчи и зае ораторска поза – Няма значение по каква причина, твоите усещания са неправилни. Бог те обича. И ако се погледнеш през Неговите очи, ти ще започнеш да се отнасяш към себе си по съвсем друг начин.

– Бих добавила: – бързо реагира Ема – Ако Той не те обичаше, нима Христос би отишъл заради теб на кръста, да умре?

– В Библията много точно е казано, – наблегна Ина, – по това познаваме любовта Му, че Той даде живота си за нас.

– Тази истина би помогнала на много хора. Особено на тези, които се чувстват отхвърлени и ненужни, – въздъхна тъжно Ема.

Скоро слънцето щеше да се скрие зад баира, затова момичетата побързаха надолу по козята пътека. След около двайсет минути пристигаше автобусът, който щеше да ги отнесе у дома.

Даниил бе полски евреин. Той дълго време работеше далече от родното си място и спестяваше пари, за да ги изпрати на семейството си. За няколко години той събра доста голяма сума.

Един ден на Даниил му се предостави добра възможност. Еврейски търговец на вино щеше да откара стоката си там, където живееха жената и децата на полския евреин.

И Даниил реши да изпрати по търговеца бъчва с вино, в която надеждно скри парите си.

Дървеният съд за вино пристигна на местоназначението си, но …. парите бяха изчезнали.

Търговецът на вино отхвърли всички упреци и сърдито каза:

– Вижте, колко неблагодарен е този човек! Направих му услуга съвършенно безплатно, а той ме обвинява в кражба! Каква наглост!

Тогава пострадалият се обърна към местния равин. Там бе призован и търговецът.

Равинът изслуша Даниил:

– Аз поставих парите в бъчвата, но те не пристигнаха в семейството ми.

– Аз нищо не зная за парите, – каза търговецът. – Помолиха ме да предам бъчвата и аз го направих.

Тогава равинът се обърна към търговеца:

– Казваш, че за парите нищо не си знаел. Ти си честен човек и аз трябва да ти повярвам, че не си взел парите. Но този мъж тук също казва истината, че в бъчвата е поставил парите си. Тогава какво е станало? Навярно този, който е превозвал бъчвата до дома на Даниил, е погледнал в нея, видял е парите и ги е откраднал.

Търговецът с радост прие тази версия.

Съдията се усмихна и каза:

– Навярно, крадецът не е евреин?

Търговецът повдигна рамене и добави:

– Вероятно не е бил евреин.

– Ако това е така, – продължи съдията, – щом човек, който не е евреин се е докоснал до еврейско вино, то е станало яйин-несе, некошер, т.е. „неподходящо“ за продажба и твоето вино никой няма да купи.

Изведнъж търговецът побледня и се развика:

– Никой друг не се е докосвал до бъчвите ми. Аз откраднах парите.

Равинът каза:

– Няма да ти повярвам, докато не донесеш парите и не се покаеш за кражбата си.

Скоро „изчезналите“ пари бяха върнати на Даниил.