В тази епоха на таблети, смартфони и електронни устройства, много хора все още предпочитат да четат книги на хартия. Това е един вид ритуал. Пробягват с поглед по рафтовете на книжарниците, избират подходящата книга, откриват я и вдишват аромата ѝ .
Следователно, определено количество хартиени книги ще останат в нашите домове повече от едно поколение. А правилно ли ги съхраняваме?
Враг на всяка книга е прахът, който прониква навсякъде. За това няма по-добро място за съхраняване на книги от остъклени рафтове. Всичките ценни и стари издания, трябва да се съхраняват в тях.
Книгите трябва да се пазят от прека слънчева светлина, защото цвета им избледнява с времето. Добре е книгите да се съхраняват на подходящо тъмно място.
Приблизително веднъж годишно, а ако книгите са много стари на всеки 2-3 години, е необходимо да се организира почистване на рафтовете.
Това се прави по този начин: Освобождаваме всички рафтовете от книгите, избърсваме ги, заедно с всички ниши, леко с влажна гъба, оставяме ги така за няколко часа. По това време, всички книги е добре да се изнесат на чист въздух и да се отупа леко праха от тях. След това можете спокойно да сложите книгите обратно по чистите и проветрени рафтовете.

Една вечер Надя се разхождаше по улиците. Тя тъгуваше, защото съучениците ѝ се присмиваха за нейната външност.
Всички останали момичета бяха красиви и момчетата тичаха след тях, но никой не поглеждаше Надя.
Изведнъж пред нея се появи странна старица.
– Мило дете, защо плачеш? – прошепнала тя с хрипливия си глас.
– Съучениците ми се присмиват, – Надя тилкова много искаше с някого да сподели мъката си.
– Аз зная как да ти помогна. У дома имам вълшебна пудра….
Старицата не успя да довърши, когато Надя бързо скочи и извика:
– Аха! Ще сложа твоята пудра върху лицето си и кожата мо ще се смъкне! Да не мислиш, че съм толкова глупава? От къде на къде бабичка ще кръстосва улиците нощем и ще предлага „вълшебна“ пудра? Не, благодаря, аз си отивам.
– Стой, момиче, исках да ти дам пудрата, за да я продаваш евтино на твоите съученички. И тогава те ще станат неприятни на външен вид.
На следващия ден Надя продаваше пудра на тези момичета, които я бяха обиждали и ѝ се присмиваха. По лицата им се появиха същите пъпки, както и по нейното.
Да, но това не направи Надя по-красива и приемана от другите. Не отмъщението, а любовта обръща нещата към по-добро.

В Ашхабат нв местното гробище на една могила се издига солиден паметник от розов гранит. На постамента седи куче.
Странно нали, за мюсюлманите кучетата са нечисти, а да ги погребват с хората, това е немислимо. Но това куче наистина е заслужило толкова да го почетат.
През 1948 г. Ашхабат е сринат от земетресение. Загинали повече от 90 %, а почит всички домове са останали в развалини.
Малко преди това един арменец празнувал раждането на сина си. И разбира се в дома му имало гости, пиене…. Кучето започнало да лае, без да спира. Дали му мръвка, но то не млъкнало. Стопанинът го набил с пръчка, но то продължило да лае.
Изведнъж кучето се откъснало от веригата си, влязло в къщата, грабнало бебето и побягнало. Всички хукнали да го гонят. След като изминали 50 метра, всичко се разтресло и градът рухнал. Земетресението траяло само 10 секунди, но било достатъчно да смете всичко.
А кучето се върнало назад и подало на стопанина си бебето. Това било единственото семейство в град, а разбира се и гостите, които успели да се спасят от месомелачката. Така кучето решило трудната задача да изкара хората от това място, за да ги спаси.
Когато кучето Джулбарс починало, го погребали като човек, с оркестър в гроб на гробищата, даже и паметник му издигнали.
На паметника има надпис: „Джулбарс, благодарим ти за живота“. След това следват имената на хората от семейството и още 50 човека.

За баща си беше неговата малка Лили, но той ги заряза и заедно с майка си отидоха другаде. Майка ѝ често ѝ повтаряше:

– Защо си толкова нещастна? Имаш толкова много неща, би трябвало да си благодарна за тях.

Това, че не плачеше, не означаваше, че е щастлива. Лили искаше да избяга в един свят, който виждаше само по телевизията. Мечтата ѝ бе да кара известна марка кола, да живее в дом, който беше виждала само по списанията. Искаше да има толкова много пари, че да си купува всичко, което иска.

Веднъж беше ядосана и крещеше в стаята си:

– Ще ви докажа на всички, че мога да живея и без вас, и „прекрасното“ си семейство, където трябва да съм благодарна за всичко и да бъда много щастлива. Ще се омъжа за страшно богат човек, защото само парите имат значение.

Всичко изглеждаше толкова ясно и точно. Тя трябваше да постигне огромен успех и да спечели много пари. За нея парите бяха единствения начин да оправи живота си и да изплува над целия този хаос.

Когато беше малка живееше ден за ден. Всеки ден очакваше да ги изхвърлят от дома им, защото беше ипотекиран.

Но тя намери изход! Спаси се благодарение на умствените си възможности и на решимостта никога да не се върне при майка си.

Веднъж сподели на приятелката си Пепи:

– Никога няма да се оженя за човек, като баща ми. Той погуби моята надежда и ме ограби. Непрекъснато ме лъжеше.

Получи добро образование, имаше прекрасна професия, купи си червено порше, имаше дом мечта, спечели и много пари. И нямаше никакъв хаос. Накрая се сдоби с мъжа на мечтите си. Всичко беше толкова идеално……

Макар живота ѝ да беше много напрегнат, Лили работеше усилено, изобщо нямаще време за нещо по-обикновенно. През цялото време се бореше да постигне целите си и да стигне до там да може да каже на родителите си:

– Няма значение, че не ме обичахте, както трябва. Не ме интересува лудницата, в която ме карахте да живея. Ако бях останала и до сега щях да се чувствам жалка. Аз все пак успях, защото исках да бъда щастлива.

Понякога се питаше: „Аз наистина ли съм щастлива?“ Работата и бе непоносима, но тя не можеше да е нещастна. Планът на живота ѝ гарантираше, че тя ще успее.

Понякога ѝ се искаше да заплаче, защото напрежението беше голямо, но не плачеше.

Заплака единствено, когато приятелят ѝ я изостави. Това беше много болезнено за нея. След това се опита да се освободи от спомените за него. Изти го, имаше чувство сякаш никога не го е познавала.

След това отново подреди живота си. Всичко беше в контрол. Осигури си идеална работа, красив дом и идеален съпруг.

И изведнъж…… Изобщо не можеше да си представи, че всичко може да свърши така….Това не беше по силите ѝ…. Всичко се сгромоляса изведнъж…. Великият ѝ план се срина.

И тя заплака за всичко, което бе загубила работа, дом, съпруг, …., а може би и много други неща.

Оптическата илюзия е любим метод в работата на канадски художник. Неговите обикновенни и в същото време фантастични картини могат да се разглеждат дълго, докато се открият границите между сюжетите.
Канадският художник и илюстратор Робърт Гонсалвес е признат майстор на оптичните илюзии. Гледайки на работите му, не винаги можем да разберем къде завършва единият сюжет и започва другият. Правилното използване на перспективата позволява на художника идеално да съчетава привидно различните сюжета в една вълшебна илюзия. Не е чудно, че неговото творчество се определя като „магически реализъм“.
Робърт Гонсалвес започва да се интересува от изкуство още от най-ранна детска възраст. На 12 години той е познавал техниката за изобразяване на пространствени обекти и тогава е започнал да създава първите си интерпретации на въображаеми здания.
След това младият художник е видал картините на великите майстори на сюрреализма – Салвадор Дали и Рене Магрит. Те направили силно впечатление на момчето и повлияли на бъдещето му творчество.
Процесът за създаване на такива картини е много трудоемък. За това Гонсалвес представя само по четири картини на година. Произведенията му са толкова популярни, че можеш да ги видиш не само в галерии, но и на стените в домовете на известни политици и звезди в шоу бизнеса.