Ерусалим беше препълнен с поклоници, дошли от всички краища на Римската империя.

Изведнъж вниманието на народа бе привлечено от група галиеляни, обхванати от вдъхновение. Те се обръщаха към народа със странни речи.

– Остави ги те са пияни, – викаше някой от тълпата.

– Невероятно, – възкликна друг от събралите се, – тези хора са от Галилея, но това което говорят се разбира и тези, които не знаят арамейското наречие.

Тогава излезе напред Петър, ученик на Исус и каза:

– Дойде време да се изпълни пророчеството за Духа Божий, койтотрябваше да дойде въру всички вярващи. Израилтяни, послушайте тия думи: Исуса Назарянина, мъж засвидетелствуван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса и знамения, които Бог извърши чрез Него посред вас, както сами вие знаете, Него предаден според определената Божия воля и предузнание, вие разпнахте и убихте чрез ръката на беззаконници; Когото Бог възкреси, като развърза болките на смъртта, понеже не беше възможно да бъде държан Той от нея. Тогова Исуса Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели. И тъй, като се възвиси до Божията десница, и взе от Отца обещания Свети Дух, Той изля това, което виждате и чувате. И тъй, нека знае добре целият Израилев дом, че Тогова Исуса, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник.

Като чуха това, хората ужилени в сърцата си, рекоха на Петра и на другите апостоли:

– Какво да сторим, братя?

А Петър им каза:

– Покайте се, и всеки от вас нека се кръсти в името Исус Христово за прощение на греховете ви и ще приемете тоя дар, Светия Дух. Защото на вас е обещанието и на чадата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог, ще призове при себе Си.

Силата на думите на Петър с нищо не можеше да се сравни. В същия ден, хиляди евреи се кръстиха в името на Исус …

Не, това дело не е на Исус Христос и не е станало на някаква сватба.
В италианската община Марино всяка година се провежда фестивал на гроздето.
Едно от най-ярките събития, които стават на този фестивал е потичането на вино, вместо на вода, от фонтана на главния площад.
През 2008 г. поради техническа грешка виното вместо към фонтана отишло във водопровода и започнало да тече от чешмите на близките домове.

Километри от паяжини оплели жителите на австралийския град Гоулберн. Милиони паяци с паяжините си са забулили улици и домове. Това предизвикало паника сред местните хора.
Учените наричат това явление „Косите на ангела“, тъй като паяжините приличали на къдрици на ангел. Но самото явление съвсем не е толкова очарователно.
Първоначално над града направо от небето започнали да се спускат голямо количество малки черни паяци, а после те изплели толкова много мрежи, че населеният пунк се оказал „опакован“ от тях.
Това „паяково покривало“ скоро се стопило, а паяците се пръснали и хората се успокоили.
Учените обасняват това явление с „колебание на числеността“. Когато паяците станат прекалено много, те ставали по-забележими, особено след като вятърът е довял още от тях в този град.

Един млад мъж водел недобър начин на живот и натрупал много дългове. За да изплати дълговете си и да продължи да живее разгуления си живот, той започнал да присвоява от мястото, където работел, чужди пари.
Така той потъвал все по-надолу и по-надолу. Сумите, които откраднал достигнали такива размери, че той повече не можел да вземе от там. Всеки ден живеел под заплаха, че ще бъде уличен като крадец. Завладяло го отчаяние.
Един ден напуснал дома, родителите си и решил да се самоубие.
Пътят му минавал край една църква, в която по това време се провеждало богослужение.
Свещеникът четял: „Обаче, ето, отивам напред, но няма Го, и назад, но не Го виждам. Наляво, но не мога да Го видя; Крие се надясно, и Го не виждам“.
Изведнъж свещеникът спрял четенето и възкликнал:
– Йов, защо не погледнеш нагоре?!
Тези думи дълбоко се врязали в сърцето на младежа. Той също така не виждал никакъв изход, нито напред, нито назад, нито надясно, нито наляво и изглеждало, че за него имало само един начин да се отърве от всичко, като се самоубие.
Но сега той вдигнал очите си нагоре към Бога и Неговата благодат. Когато никаква човешка намеса вече не може да помогне, единствено само това можело да го спаси.
Думите, казани от свещеникът, се превърнали в повратна точка в живота на младия човек. Той намерил своя Спасител Исус Христос и получи прощение на греховете си. Тогава Бог да му помогнал да се измъкне и от заплетената финансова ситуация.

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.