Жално мяукане се разнасяше пред вратата на кабинета. Първа го чу Надя Стоилова. Тя бе отскоро стажант в полицията.

– Какво е това? – заслуша се внимателно Надя. – Прилича ми на мяукане на котка.

Когато отвори вратата Надя видя мяукаща красива сива котка на черни райета и бяло на коремчето.

– От къде се взе тази котка? – недоумяваше Надя. – На входа е инсталиран домофон, но от там едва ли се е провряла.

– Истински диверсант.

– Преминала е през стената.

Всички се смееха, но никой не можа да разбере как тази котка се бе промъкнала в полицията.

Но това не променяше факта, че „космат нарушител“ бе проникнал вътре при самите полицаи. Котката бе „задържана“ в кабинета, полагаше ѝ се някакво наказание, за непозволеното нахлуване.

– Изхвърлете я на улицата, – каза строго Стоян Миланов, – какво толкова ѝ ахкате наоколо.

– Не бъди груб, – сряза го Надя, – просто трябва да намерим стопанина му.

– Да бе, нали си нямаме друга работа, – възрази като смръщи вежди Стоил Симеонов, – ще търсим къде да подслоним тази мяукана.

– Какво толкова ви е направило животинчето? – Надя се опита да смекчи коравите сърца на сърдитите мъже.

– Какво предлагаш тогава да направим? – попита я строго Стоян.

– Първо да попитаме местните, дали някой не си е загубил котката, – предложи като начало Надя.

Никой не откликна на това предложение, но поместиха съобщение за котката в интернет.

Докато съобщението събираше многобройни харесвания и препращания до приятели, котката успя да се разходи по масата в полицията и „да провери“ наказателните дела и протоколи.

След това котешкият живот взе ново направление.

Благодарение на старанието на полицаите, „мустакатият натрапник“ си намери нов дом. Котката бе взета, от една възрастна двойка.

– Казаха, че ще нарекат котката „ченге“, – съобщи на колегите си Надя, като се заливаше от смях.

– Какво пък, името е хубаво! – засмя се и суровият Стоян, – Нека лови мишки така, както полицаите ловят мошениците!

Търсейки нови стопани, котката прекара истинска „полицейска школа“ и то не къде да е, а в полицията.

Тя бе интересна котка. Викаха ѝ Сузи. Живееше в един дом вече шест години. Нравът ѝ бе много груб. Никой не я бе чул да мърка.

Веднъж на съседното куче такъв отпор му даде, че то вече не посмя да дойде към нея.

На улицата се движеха само две котки, но котараците бяха дузина.

Първото раждане при Сузи мина успешно. При второто имаше малко усложнения, но премина всичко и се забрави.

През пролетта стопаните на Сузи решиха да си вземат куче.

Когато Чарли се появи в къщата, Сузи прие това за лично оскърбление. Първите няколко дни след идването на кучето, тя нощуваше на двора, но за яденето се прибираше.

Малко по-малко Чарли и Сузи започнаха да се опознават. Няколко дена заедно „се молеха“ за няколко хапки от масата.

А когато Чарли прогони наглите ухажори на Сузи, в сърцето на котката се прокраднаха топли чувства.

Но въпреки всичко, Сузи отново забременя. Този път всички котета, които роди бяха мъртви …

Чарли преживяваше случилото се пред вратата. А когато двамата се събраха, той облиза котешката муцунка.

От този ден Сузи не му даваше да се отдалечи от нея. Чарли заспиваше в креслото, а Сузи лягаше до него и го обръщаше с лапичките си. Облизваше ухото му. Накрая заспиваше положила глава на гърба му.

Сузи обикна Чарли, та нали той ѝ бе съчувствал, когато ѝ бе най-тежко.

Но как ще се развият по нататък нещата, никой не знаеше. Трудно бе да се прецени особено сега, когато стопаните му бяха забелязали, че Чарли е хвърлил око на съседския дакел.

Една дама развежда госта си и му показва стаите в дома си.

На него му бяха направили силно впечатление различните глави на зверове, окачени по стените.

– Вашият покоен мъж навярно е бил много добър ловец? – попита госта, като внимателно оглеждаше окачените глави на зверовете.

– О, не! – махна с ръка дамата. – Той беше просто един безполезен ветеринар.

Какви ли не обяви и съобщения съм виждала написани на ръка или луксозно оформени. Целта на всички тях е да заангажират вниманието ни с нещо „важно“.

Ето какво интересно съобщение успях да прочета наскоро:

„Жени участвайте в благотворителния базар. Това е една добра възможност да се избавите от излишните неща в дома си. Не забравяйте  и мъжете си“.

Вероятно пишещият е имал предвид: „Не забравяйте, да подканите и мъжете си да участват в тази дейност“.

В случая се е получила доста забавна реклама.

Корабът, на който плаваше Мартин, доплува до един остров. Докато моряците разтоварваха стоките, Мартин слезе на брега.

Къщите бяха чисти, изпълнени със цветя и зеленина. От тях се чуваше птича песен. Хората, които срещаше по улицата любезно го поздравяваха, все едно им бе познат.

Мартин спря пред един дом, където се бяха събрани повече хора. Когато го видяха, те спряха да приказват. Един старец стана и го покани между тях.

Мартин почувства, че е между хора, които бяха доволни от съдбата си.

Старецът сякаш прочел мислите му каза:

– Да, ние сме щастливи. Ние много отдавна живеем тук. И нас ни управлява господар, от който ние не преставаме да се възхищаваме, а той прави така, че радостта постоянно да изпълва сърцата ни. Той ни научи приятелски да се отнасяме един към друг. Как можем да не го обичаме?

Другите поклатиха глави в знак на съгласие, а той продължи:

– Помогна ни да забравим злобата, ненавистта и зложелателството , които бе между нас. Даде ни да разберем, че богатството е в самите нас, а любовта е източник и началото на радостта, която ни прави щастливи. Ние не мислим как да придобием чуждото. Завист няма между нас. Тук няма да намериш нито въображаеми ценности и удоволствия, нито желание за доминиране над другите.

– А как се казва вашият господар?

– Исус, – усмихна се старецът.