Колкото и странно да звучи и тази „вяра“ може да бъде сляпа. И тя е такава, когато без всякакво изследване се приема с доверие от признат авторитет. Това, че човек я е приел, не означава, че тя е истина или лъжа.

Нещо повече, както вярващите, така и атеистите могат да проявят ограниченост и нежелание да знаят каквото и да е, което теоретически може да подкопае техния мироглед. Това не е особеност на вярата или атеизма, а на човешката психология. За нея даже има специален термин: „склонност да утвърждаваш своята гледна точка“.

От цялата налична информация, хората са склонни да изберете нещо, което се вписва добре с техния вече установен мироглед и игнорират или отричат факта, че то не съответства.

Интелектуалното търсене, способността да се усъмним в своите позиции, откриването на нови данни и всичко, което противоречи на „сляпата вяра“, не е задължително да доведе човека до атеизма.

Мъжете и жените дават любовта, от която те самите имат нужда.

Мъжете се нуждаят от любов, в която е налице доверие, одобрение и признание.

Жените имат нужда от любов, която е грижовна, изпълнена с разбиране и уважение.

Любовта може да продължи дълго, ако осъзнаем, че сме различни и даваме това, което на другия е нужно.

Бог се нуждае от хора, на които той може да се разчита. Той иска ние да бъдем толкова решителни и толкова благонадеждни, колкото и постоянни. Вярата се заключава точно в това.

Бог търси хора, на които да възложи цялата тежест на Своята любов, сила и верни обещания.

Божиите локомотиви имат достатъчно сила, за да се справят с всяка тежест, която ние закачим за тях.

За съжаление, много често кабелът, който прикрепяме към локомотива, се оказва твърде слаб, за да издържи тежестта на нашите молитви. За това Бог ни изпраща на поправка. Учи ни да бъдем благонадеждни и издържливи в живота на вяра.

Нека прилежно се отнасяме към нашите уроци и да заемем твърда позиция, за да устоим.

Бог знае, че ти си в състояние да преминеш през изпратеното ти изкушение. Ако не беше така, нямаше да ти го изпрати.

Неговото доверие в теб обяснява всички изпитания в живота ти, колкото и горчиви да са. Бог познава нашите сили и ги измерва до последния инч.

Никога не се е случвало, някой човек да бъде изпитан от Божие изпитание повече, отколкото може да понесе.

Някой ви заблуждава или ви лъже без капка съвест. Разпространява лъжи и измислици, за да унищожи нечия репутация. Прави се, че са нещо, което не са. Целта им е да навреди на другите.

За съжаление знаем, че такива хора съществуват.

Те са специалисти в заблудата, споровете и разприте. Извъртат фактите, лъжат и бягат от отговорност.

Експерти са в измамите спрямо други. Личността им никога не се променят, не порастват и не се развиват. Техният живот е илюзия. Хранят се със страданието на другите.

Такива хора винаги искат да контролират останалите. Смятат се за най-големият авторитет. Сами създават правила, по които живеят, без да обръщат внимание на моралните норми.

Често си играят със симпатиите на добродушните хора с цел, да ги заблудят. Уж търсят милост, а самите те не я практикуват.

Дирят топлина, прошка и интимност с човека, спрямо който са съгрешили без да бъдат съпричастни към болката, която са причинили. Нямат намерение да поправят това, което са направили. Не се опитват дори да върнат изгубеното доверие.

Нямат съвест и не знаят какво е покаяние.

Живеят под маската на лице с благороден характер, прикривайки своята злоба.

В последно време стана доста модерно „да дружим с децата си“. Дори някои психолози препоръчват такъв начин на поведение, като най-прогресивен.

Много родители възприели идеята за дружбата с децата им, се стараят да я приложат  в живота си.

Но какво се случва в действителност?

Усещайки, че децата „стават неуправляеми“ родителите отиват в другата крайност, налагат твърд авторитаризъм.. Те добиват изгубеното послушание, но губят доверието на децата и отношенията им с тях се разрушават.

Родителите в някои ситуации се държат като приятели, а в други си спомнят, че те са длъжни да бъдат възпитатели. Такива „промени“ водят децата до объркване.

На родителите им е трудно да преценят, в кой момент могат да извършат преход от приятелски взаимоотношения към отношения „родител-дете“.

Не знаейки какво да очакват от родителите си, децата сами прекратяват такова „приятелство“.

Защо става така? Нима тази теория на практика е неизползваема?

Детето се ражда абсолютно безпомощно. То се развива и опознава всичко около него благодарение на родителите си. Децата зависят от възрастните физически, морално и материално.

С възрастта преминават криза след криза. Първо на три години, после на седем и т.н. В тези кризисни състояния децата се стремят да се отделят от родителите си и искат всичко да решават сами.

Проблемът се състои в това, че те имат много малък жизнен опит, който не им позволява да вземат правилното решение.

Децата не могат да коригират грешките си, това трябва да правят родителите им. За това е необходимо да има определени граници. И това е съвсем нормално. Мухите трябва да бъдат отделно от месото.

Стремейки се да съчетаят ролята на възпитател и приятел, родителите не изпълняват напълно нито една от двете.

Не се отчайвате! Вие все още имате време да бъдете приятели с децата си, но само, когато те пораснат.

Ако премине бунтът на подрастващия и децата ви поискат да бъдат приятели с вас, мога да ви поздравя. Добре сте се справили като родители.