Кулата-капсула „Накагин“ е била построена в 1972 г. по проект на японският архитект Кишо Курокава.

Зданието се явява пример за японски метаболизъм, движение в архитектурата и градоустройството, която се е появила през 1950 г. в противовес на функционализма.

За зданията в стил метаболизъм е характерна сякаш някаква незавършеност и откритост на структурата за „диалог“ с изменящата се градска среда.

Построеното, в токийския район Гинза, здание се състои от 140 капсули-модули, които в разни комбинации са съсредоточени около два носещи стълба.

Размерът на всеки модул е 2,3 х 3,8 х 2,1 м. Те се крепят към опората само на четири болта. Височината на дома е тринадесет етажа.

През 2007 г. живущите в „Накагин“позовавайки се на ограничените условия и наличието на азбест в строителството на сградата, гласували за разрушаването ѝ.

Желаейки да спаси своето творение Курокава предложил проект за мащабна реконструкция на кулата.

Планът за реконструкция бил подкрепен от основните архитектурни асоциации в Япония, Японския институт по архитектура, но поради големите финансови разходи, работата така и не започнала.

След това болшинство от живеещите там се изнесли и изоставили своите апартаменти.

Често под възпитание разбираме „мъмрене“, налагане свои вкусове, изисквания, задачи, планове и мечти. Навярно сте чували подобна фраза: „Възпитах го такъв, какъвто трябваше да бъде, аз зная какво трябва да знае и какво е нужно да прави“.

Възпитанието е по-скоро помощ при развитието. Родители, които отглеждат детето си, могат да се сравняват с градинари, които помагат на растението да порасте. Работата на градинаря е да осигури вода, достатъчно светлина, като плеви около него и да наторява почвата наоколо. Той създава условие за развитие на растението, а не го дърпа за върха.

Диалогът помага на родителят да разбере детето си.

Какво означава да разбереш детето си? Това е преди всичко да познаваш нуждите му и да ги взимаш под внимание.

Потребностите се изменят не само с възрастта, но и индивидуално, в зависимост от пътя, по които върви детето. Ето защо в диалога е важно да чуете детето си, за да разберете: защо не слуша, отказва да прави някои неща или се държи грубо.

Грубата интерпретация на думата „възпитание“ е, когато без да изслушаме детето и то не слуша, го караме насила да направи нещо. Когато говори грубо, поправяме го без да се интересуваме за причината. Или ако детето е обидено му казваме: „Няма защо да се обиждаш от това, сам си си виновен“. Такова възпитание не приемам……

Ели  влезе в кухнята неуверено. Тя е само на шест години. Детето плахо погледна към майка си и попита:

– Мамо, какво е това мумия?

Майката започна да обяснява:

– В Египет имало фараони. Те умирали и ги погребвали и т.н.

Майката усети, че Ели нищо не разбра от обясненията ѝ, за това предложи:

– Иди по-добре при баща си в другата стая и го попитай.

Майката се усмихна и си каза: „Сега ще го хванеш натясно“.

От стаята се чу следния диалог:

– Татко, какво е това мумия?

– Изсушен мъж, – каза бащата и заби поглед отново във вестника.

– А ясно, – отговори Ели.

Силвия и Доротея стояха пред витрината на книжарницата и преглеждаха рекламираните книги на нея.

– Докато книгата лежи по витрините на книжарниците и лавиците на библиотеките, тя е мъртва, – въздъхна Доротея. – Тя оживява само, когато читателет запрелиства страниците ѝ.

– Тогава всички идеи, знания, герои и събития започват да се движат към хората, – допълни Силвия.

– Това движение прилича на енергия без контакт, – започна да философства Доротея. – Между двата полюса няма светлина и топлина. Но ако изведнъж се съединят, пробудените мисли на читателя започват диалог с писателят, с неговото послание и емоционален свят.

– Никой не знае до кога ще бъде това въздействие и колко дълбоко ще бъде то, – добави Силвия.

– Но ако няма взаимодействие между читателя и книгата …….- поде някак плахо Доротея, – това е много тежка присъда за автора.

– Знаеш ли, че някой  сравняват книгата с посланик, други с разузнавач? – засмя се Силвия.

– Като посланик да, но как може да бъде разузнавач? – недоумяваше Доротея.

– Книгата е като птица , прелита през суровите и недостъпни планини, през обширните морета и океани. Те е навсякъде, където има хора. Пътешества без автора си. След като я напише, той няма власт над нея, – поясни Силвия

– За съжаление българската книга вече не птица, която кръжи в страната и извън нея, – усещаше се тъга в гласа на Доротея. – Няма жажда за знания. Всичко е подчинено на личните сметки и интереси, подхранвано от капитала.

– Погледни с какво се е наводнил книжния ни пазар, – посочи с ръка Силвия витрината на книжарницата. – Вносни книги от страниците, на които лъха на барут и кръв, бандитизъм и наркомания, проституция и порнография. Почти тук всичко ухае на пошлост и е загнило.

– Вървиш сред това духовно бунище, – очите на Доротея се напълниха със сълзи, – и нищо друго не ти остава освен да стискаш зъби от безсилие ….

– Погледни навред, крещящи реклами, търговси фирми, банки на всяка крачка, кафенета, заведения,…. – отчаянието взе връх у Силвия, – а тук по-рано кипеше бурен културен живот, хората се тълпяха по книжарниците за някоя хубава книга….. Няма жажда за знания, само зрелища, дори без хляб.

Нещо сме загубили във вървежа си напред и сме го заменили с нещо по-малко достойно …..

Ние знаем, че живеейки в този свят трябва да се трудим.

Тогава възниква въпрос:

„Нима в края на този труд няма Божия благодат, а само заплата и пари?“

Има ли смисъл за спасението ми моя труд в този свят?

Само по себе си да се трудиш съвсем не е грешно, дори е необходимо. Бог не покровителства мързеливците и лентяите. Но този труд не трябва да бъде свързан с извършването на грях или оневиняването на греха.

Понякога има хора, които са ангажирани в труд, чрез който съблазняват останалите. Това могат да бъдат филми, телевизия, Интернет,…..

Обикновено се оправдават:

– Какво мога да направя? Това ми е работата.

Човек винаги има избор. Той може да избира да работи усилено, за да бъде угоден на Бога или да постъпи така, че окончателно да няма диалог със Създателя си.

В най-добрия случай човек остава формален вярващ, посещаващ църква, но сърцето му да стои далече от Господа, а в най-лошия човекът губи вярата си.

Ако работим чесно и правдиво, за да помогнем на другите, от самият труд ни става радостно и весело. Нека да работим така.