В периферията на вселената се намира един магазин. Табелата на магазина я няма от доста дълго време, след като я отнесе космически ураган, а собственикът не постави нова, защото всеки местен жител знаеше, че магазинът продава желания.
Асортиментът на магазина бе огромен. Тук може практически да се купи всичко: огромни яхти, големи коли, апартаменти в столицата, пост на вицепрезидент на корпорацията, пари, брак, деца, любима работа, красива фигура, победа на конкурс, футболни клубове, власт, успех, пръстени с диаманти много други неща. Не се продаваше само живот и смърт. С това се занимаваше друг офис, който се намираше в другия край на галактиката.
Всеки който идваше в магазина, а има и такива, които и един път не стъпваха в него, оставайки в къщи и оплаквайки съдбата си, най- напред узнаваше цената на своето желание. А цените бяха различни.
Например, любимата работа струва отказ от стабилност и предвидимост, готовност за разходи при планиране и структуриране на живота си, вяра в собствените сили и решение да се работи там, където е приятно и се харесва на човек, а не там, където трябва.
Властта струваше много повече: отказ от някои собствени убеждения, винаги да намираш рационално обяснение на нещата, да можеш да отказваш на другите, да знаеш цената си, а тя трябва да е достатъчно висока, да казваш „Аз“ заявавайки за себе си, независимо от одобрението или неодобрението на другите.
Някои цени се оказаха странни. Брак можеше да се получи практически даром, но щастливия живот стуваше скъпо. В цената му се включваше лична отговорност за собственото си щастие и способността да се радваш на живота, знаейки своите желания да се откажеш от сремежите съобразавайки се с околните, малко чувство за вина, умение да оценяваш това, което е, да разрешиш на себе си да бъдеш щастлив, осъзнаване на собствените ценности и значение, отказ от бонуси „жертви“, риск да загубиш някои приятели и познати.
Не всеки, който идваше в магазина беше готов да купи желанието си.
Някои като видеха цената, се обръщаха и си тръгваха.
Други дълго мислеха, пресмятаха и размишляваха от къде да вземат още средства.
Някои започваха да се оплакват от високите цени и молеха собственика на магазина за отстъпка или питаха кога ще има разпродажба.
А имаше и такива, които вадеха от джоба спестяванията си и получаваха исканото желание, увито в красива шумоляща хартия.
На щастливците другите клиенти гледаха завистливо. Те си шепнеха помежду си:
– Навярно собственикът на магазина е техен познат и желанията са им дадени просто така, без всякакво затруднение.
На собственика на магазина често предлагаха да намали цените, за да увеличи купувачите си, но той винаги отказваше, казвайки:
– От това ще пострада качеството на желанията.
Когато питаха собственикът;
– Не се ли страхувате, че ще се разорите?
Той клатеше глава и отговаряше:
– Във всяко време ще се намерят смелчаци, които ще са готови да рискуват и ще променят живота си, отказвайки се от обикновенния и предсказуем живот, които са способни да повярват в себе си и своите желания, имащи сили и средства за това, за да заплатят изпълнението на желанията си.
Излизайки от магазина може да видите обявление, което виси на вратата:
„Ако твоето желание не е изпълнено, значи то още не е платено“.

Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.

Днес денят беше отвратителен. Каквото и да правеше Мартина, във всичко се проваляше. Като я изпитваха днес в училище, тя се обърка и „издърдори“ куп глупости. А беше учила, урока си знаеше отлично.

Прибра се в къщи, хвъли чантата си под масата и бръкна в джоба на якето си. Извади цигара и запали.

Външната врата се тропна, но тя не я усети. Вратата на стаята се отвори и влезе баща ѝ. Тя изтръпна, баща ѝ не знаеше, че е почнала да пуши.

Тя толкова много го обичаше, подражаваше му. Той така красиво пушеше и си пийваше от чашата с кафе, че и на нея ѝ се искаше същото. Но той я хвана на местопрестъплението и тя се опита да го излъже.

Всичко друго, но не и лъжа. Баща ѝ се огорчи и разстрой.

– Хайде, – обърна се той към дъщеря си спокойно, – да седнем и да  поговорим като възрастни хора. Защо трябва да се лъжем и да се преструваме?

Разговорът не потръгна и той я остави. Мартина се сконфузи. Тя не бе пушила много, това ѝ бе вторият път. Беше се провалила в очите на баща си, а това беше болезнено за нея. И Мартина избяга от дома си.

Намериха я късно през нощта, в някаква порутена барака, в края на града. Сълзите ѝ бяха направили кални вадички по лицето ѝ. Баща ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха. Вървяха мълчаливо. Мартина беше благодарна, че не я посрещна с укори, обиди и наставления.

В това мълчание се бе събрала болката и срама, нравствения урок и прошката …..

Екраната клавиатура, независимо от размера на дисплея, не може да се сравни по удобството на работа с физически аналози. И тъй като голям брой хора използват за писане на смартфон или таблет  външни устройства с клавиши, най-доброто от тези устройства е клавиатурата Textblade – компактна, но и функционална.
Textblade е една от най-малките външни клавиатури за мобилни устройства. Когато е сгъната, тя може да се побере в  подобна опаковка за дъвка, така лесно се носи в джоба на ризата или дънките.
Клавиатура Textblade се състои от три модула, два от които са под лек ъгъл един спрямо друг – те са бутони за директно писане на текст. Третата част на клавиатурата е безжичен модул, с които устройството се свързва с смартфона или таблета.
Клавиатурата Textblade се състои от осем бутони, всяки от които отговаря на три до шест знака. Между клавишите има два милиметра разлика, което дава на потребителя усещането за работа със стандартна клавиатурата.
Textblade свързва смартфони и таблети чрез Bluetooth и има ниска консумация на енергия. Това осигурява работа на мобилно устройство без презареждане в продължение на месец или повече.
Теглото на тази необичайна външна клавиатура за мобилни устройства е 40 грама.
Textblade устройство е проектирано да работи с iPhone и IPAD. Клавиатурта връща на потребителите на тези устройства възможността да пишат на сляпо, почти забравено, при работа върху сензорни екрани.

Сервитьорката приближи до него и го погледна въпросително:
– Колко струва шоколадов сладолед с орехи? – попита момчето
– 60 стотинки, – каза жената.
Момчето бръкна в джоба си. Извади една шепа монети и внимателно ги преброи.
– А колко струва сладолед без нищо?
Сервитьорката явно с гримаса изрази недоволството си.
– Двадесет и пет стотинки, – кратко отсече тя.
Момчето отново преброи стотинките си.
– Искам само сладолад, – реши то.
Сервитьорката донесе сладоледът, хвърли го на масата и се отдалечи.
Детето дояде сладоледа, плати на касата и си тръгна.
Когато сервитьорката се върна да почисти масата, камък ѝ заседна в гърлото.
На масата до празната кофичка от сладолед лежаха подредени монети. Точно двадесет и пет, това беше нейният бакшиш.
Никога не прави извод за човек, преди да разбереш причините за неговата постъпка….