Добре познатата марка Tommy Hilfiger пусна колекция от детски облекла, която са фокусирани върху децата с увреждания.

В колекцията са представени 22 модела за момчета и момичета. Предимно ежедневно облекло – тениски, рокли, дънки, които много лесно могат да се облекат и съблекат.

Специално за децата с увреждания американски дизайнер Tommy Hilfiger е заменил конвенционалното закопчаване на дрехите с магнити и велкро.

Автор на идеята е Mindy Shayer, майка на три деца едно , от които страдат от мускулна дистрофия. Вродена болест ограничава детето в избора на дрехи.

Именно Mindy е привлякла вниманието на обществеността и дизайнерите, че в магазините отсъстват дрехи адаптирани за деца със специални нужди.

Цената на моделите на новата колекция не се отличава от тази на оригиналната детска линия. Родителите ще могат да закупят специализирано облекло само за 18 – 42 долара.

Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.

Той често я потупваше по рамото и казваше:

– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.

– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.

Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:

– Боже, пази ги.

След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.

Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.

На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.

Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.

Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:

– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.

Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.

След това се обърна към полицая и високо каза:

– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.

Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:

– Слава на Бога.

Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.

Много деца не могат да изговарят правилно буквата Р, С, Ш, Л и Ж, но Нели не изговаряше буквата К, а я заменяше с Т.

– Какво расте в градината? – питаше я майка ѝ.

– Татофи, мортови, туши, таставици, – изброяваше Нели.

Бабата ѝ се усмихваше и се караше на майка ѝ:

– Остави детето, нека говори, както си иска.

Въпреки това в семейството решиха да заведат Нели на логопед.

Майка ѝ я заведе и каза на лекаря:

– Спасявайте ни, докторе. Тя не произнася буква К. Пълна трагедия, чак свят ми се завива.

Докато майката на Нели говореше от очите ѝ се лееха сълзи.

Докторът огледа детето и каза:

– Кажи „каша“.

– Таша.

– Кажи „кукла“.

– Тутла.

– Кажи „клоун“.

– Уморих се вече, – каза Нели. – Хайде да отидем на балтона и да полеем цветята. Аз ще полея червените, а ти белите.

Логопедът се изненада и попита:

– Ти познаваш ли цветовете?

Нели се учуди на въпроса, а после самодоволно заяви:

– Да.

– Този цвят какъв е? – попита лекарят.

– Син, – каза уверено Нели.

– А този? – продължи логопедът.

– Жълт.

– А този?

– Морстосин, като вълните.

– А стихчета знаеш ли? – логопедът се усмихна на детето.

След това докторът изслуша няколко стихотворения и една песен. Накарая Нели завърши с танц, като се въртеше из цялата стая.

След всичко видяно логопедът се обърна към майката:

– В коридора седи петгодишно момче, чийто запас от думи се състои от „мама“, „баба“ и „дай“, а също и второкласник, който само казва „здаси“ и „фувка“. Вие сте ми довели момиченце на година и осем месеца, което познава цветовете, знае какво е морско синьо, казва стихчета, пее песни и танцува, дори измисля развлечение за възрастните, да поливат цветя на балкона. За какво толкова се притеснявате, че не може да изговори една единствена буква правилно ли? Хванете детето си за ръка и  си отивайте в къщи, да поливате цветята. В близките три години да не съм ви видял тук.

След един месец Нели се обади по телефона на леля си:

– Вече мога да казвам буквата К. Идвайте и ми носете бонбони.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

На 90 години Норма изгубила мъжа си, а няколко дни след това разбрала, че е болна от рак. Тя се отказала от операция и следващата я химиотерапия.

Вместо това решила да пътешества из САЩ.

– Какво лечение? – казала Норма. – Аз съм на 90 и вече си отивам.

И го направила.

Децата на Норма живеели в придвижващ се фургон и когато старицата споделил с тях своите планове, те я подкрепили.

Така 90 годишната жена се отправила на пътешествие. Тя нямала болки и не се чувствала дискомфортно. И ракът я освободил.

Когато докторът на Норма обвинили в безоотговорност, той отговорил:

– Тя е избрала свой метод на лечение. И той се оказа успешен.

Дребната весела бабичка пътувала по щатите, обогатявайки живота си с нови преживявания и впечатления.

Жената посетила много национални паркове в САЩ, видяла Скалистите планини и дори станала участник в една от индиянските церемонии! При нея дори нямало намек, че е паднала духом.

Норма ни дава много добър съвет:

– Каквото и да стане, просто продължавайте да живеете. Това не е чак толкова трудно, колкото изглежда.