На доктор Бонев му предстоеше да извърши сложна операция. Той беше много притеснен, но се надяваше да успее.

В 21 седмица от бременността на Надя на плода ѝ поставиха  диагноза вроден гръбначен дефект. Това заболяване не дава възможност на човек, да се изправи и ходи нормално.

И все пак имаше изход от положението. Плода се нуждаеше от хирургическа намеса.

– Ти знаеш какво е ситуацията, Наде, – каза хирурга. – Трябва да ти направя кесарево сечение, да извлека матката от коремната кухина и през малък разрез да оперирам бебето ти. Ако успея да направя това, то ще да се роди абсолютно здраво.

Бъдещата майка, работеше като акушерка. Въпреки сложността на операцията, тя каза на доктор Бонев:

– Готова съм на тази рискована крачка. И без това друг изход няма. Детето ми може единствено да оцелее чрез тази опасна операция.

Дойде денят и Бонев внимателно се зае със спасяването на още нероденото дете.

Операцията наближаваше към своя край….. И тогава се случи нещо много странно.

През разреза в матката се появи мъничка, но напълно оформена ръчичка, която хвана хирурга за палеца.

Бонев притихна. Той беше зашеметен. Не можеше да се помръдне от изненада.

– Виждате ли,  докторе, – обади се една от асистиращите сестри, – още неродилото се бебе, ви благодари, че сте спасил живота му.

Очите на всички в операционната се насълзиха, а на лицата им засияха разнежени усмивки.

Това дете се роди точно на определеното време и бе напълно здраво. Родителите му го кръстиха Самуил.

Млада жена седеше на пейката в парка и плачеше. По това време край нея мина малкият Иван, който въртеше педалите на велосипеда си с три колела.

Когато видя плачещата жена му стана мъчно за нея. За това я приближи и я попита:

– Лельо, защо плачеш?

– О, миличък, ти не можеш да разбереш това, – махна с ръка жената.

На Иван му се стори, че след това жената започна да плаче още по-
силно. Момчето не се стърпя и попита:

– Лельо, нещо те боли, затова ли плачеш? Искаш ли да ти подаря моята играчка?

Жената още по-силно се разрида. Детето не знаеше как да ѝ помогне, а му беше жално за нея.

малко след това тя вдигна насълзените си очи и тихо прошепна:

– О, дете, аз не съм нужна на никого. Никой не ме обича.

Иван я погледна съвсем сериозно и се поинтересува:

– А ти всички ли си питала?

Думите на момчето я разтърсиха. Тя му се усмихна.

Изведнъж в нея се върна вярата в доброто ….

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.

Оказва се, че предварително са се опитвали да определят бременността още в Древен Египет.

Първите сведения за това историците са получили от папируса Карлсберг, който е наречен на отдела на Египетския институт в Дания, където той се съхранява. Предполага се, че това е копие на незапазен документ, създаден 500 години преди това.

В папируса става дума за методи за диагностика и лечение на различни заболявания. Интересен е следния пасаж от ръкописа:

„Друг начин да се разбере, дали една жена е бременна. Вземете два отделни съда. В единия поставете зърна от ечемик, а в другия зърна от пшеница. Прибавете в двата съда фурми и пясък и ежедневно поливайте семената с урина от жената. Ако и в двата съда поникнат семената, жената е бременна. Ако поникне само ечемика ще бъде момче, а ако това стане с пшеницата – момиче. Ако семената не покълнат, раждане не чакай“.

Ролята на фурмите и пясъка тук не е много ясна. Специалистите предполагат, че фурмите служат за тор на покълващите семена, а пясъкът поддържа влажността.

През 1934 г. немски ботаник Валтер Хофман направил следния експеримент. Той взел шест саксии с пръст. В три от тях посадил ечемик, а в другите три пшеница. Две от саксиите поливал редовно с урината от бременна жена, две – от не бременна жена, а останалите две с обикновена вода.

Там, където поливал с вода, семената израснали след 6-7 дни. В съдовете  с урина от не бременна жена поникнали след 10-14 дни, но кълновете били слаби и след месец загинали. А тези семена поливани с урина от бременна жена, бързо поникнали и развили здрави растения.

Учените предполагат, че предсказанието относно пола на детето е плод на суеверие, защото само в 50% от случаите е имало съвпадение.

Предполага се, че бързото развитие на зърната се дължина хормони: гонадотропин, фолликулин и прегнандиол.  В края на краищата, всички живи организми на Земята са свързани по родство и човешките хормони може би по някакъв начин действат върху растенията.

Тони се прибра късно от работа и завари жена си заспала. Тя бе прегърнала малкия им син, който се бе сгушил на възглавницата.

С умиление наблюдаваше и двамата за известно време. Те бяха най- любимите му и близки за него същества. Обзеха го чувства, които до сега не бе изпитвал.

„Даря понякога не получава от мен необходимото уважение, – помисли си Тони. – Всеки път, когато се върна от работа, тя изглежда толкова уморена.“

До сега той не се бе запитвал, как става така, че той се е трудил цял ден, а тя никъде не е излизала, а е толкова изтощена.

„С какво се занимава, докато ме няма? – започна да размишлява Тони. – Нима само седи с детето и по цял ден да гледа телевизия? Едва ли!“

Изведнъж му просветна и Тони направи за себе си велико откритие.

„Нашето малко момченце е гладно още от сутринта, – продължи да разсъждава Тони. – Даря може да е гладна, но тя пренебрегва своите нужди и го храни. След това навярно играе с него, сменя му пеленките и отново го занимава с нещо …“

Но нали синът им все пак заспива и през деня?!

„Да но за нея няма време за сън, – тъжно се усмихва Тони. – Тя трябва да прибере разхвърляните играчки, да изпере нацапаните детски дрешки, да измие съдовете ….“

И когато успява да свърши всичко това и много други неща, малчуганът се събужда. И детето отново се нуждае от маминото внимание.

Отново хранене, игри, занимания.

През главата на Тони преминаха всички тези картини и той въздъхна:

– Навярно Даря няма време и да похапне, както трябва.

„Сигурно нашият юнак отново разхвърля играчките, дори успява за съвсем кратко време да се изцапа, – лека усмивка изплува на лицето на Тони.- Сега разбирам, колко много сили губи Даря, за да расте нашият малчуган щастлив и доволен“.

– Спете спокойно и двамата, – каза тихо Тони. – особено ти, скъпа моя Даря. Прости ми, че до сега не бях забелязвал твоя самоотвержен труд. Изглежда да бъдеш майка, съвсем не е лесно.

Тони затвори тихо вратата и ги остави да си почиват след дългия и изморителен ден, особено тежък за крехката Даря….