Ще дойде ден, когато ние ще разберем всяко „Не“, което Бог ни е казал по време на живота ни на тази земя. Така или иначе, Бог винаги ни възстановява загубите.

Колко често, ние като Божии деца се безпокоим и тревожим за това, че не получаваме отговор на молитвите си? Бог отговаря на тях изобилно, и ние получаваме много повече отколкото сме очаквали. Имаме отделни проблясъци, но пълното откровение, тепърва предстои …

Колко е хубаво да имаш вяра, която не бърза, а търпеливо чака Господа, очаквайки обясненията, които ще получи по-късно, от откровенията на Исус Христос.

Случвало ли се е Бог да отнеме от човек нещо, а после да му възвърне стократно? Какво ако наградата закъснее и не дойде сега? Нима Божия ден се ограничава само със сегашния? Дали Той не може да действа извън пределите на този малък свят? Нима вратата на гроба се разтваря към безкрайна тъмнина и вечно мълчание?

Дори и да сме ограничени в нашата преценка за краткия ден от този живот, ние можем да кажем със сигурност, че Бог не изпраща скръб в човешкото сърце, а дарява повече благодат и благословения.

Човек, който умее да чака, достига неочаквани висоти в християнското благочестие.

Полусянката попитала сянката:

– Защо преди гледаше надолу, а сега нагоре, по-рано връзваше косата си, а сега си ги разпуснала. Преди седеше, а сега стоиш. По-рано се движеше, а сега си почиваш.

Сянката отговорила:

– Защо ме питаш  за такива дреболии? Аз се движа и това е всичко. Така съм устроена, а защо не знам. Може би съм подобна на кожата на змия или люспите на цикада. А може и по нищо да не си приличаме. Когато е тъмно и през нощта аз изчезвам, а през деня и когато има светлина се появявам. Не завися ли от тях? А те от какво зависят? Те идват и аз също. Те си отиват и аз с тях. Когато доминира сила, аз се уподобявам на нея. Тъй като ние произхождаме от сили, защо сте се хванали да ме разпитвате?

Денят със своето напрежение, проблеми, радости и мъки бе отминал. Децата уморени от игрите бяха заспали.

Рени премисляше всичко, което се бе случило през този бурен и неспокоен ден за нея.

“ Хубаво нещо са децата, – мислеше си тя, – как бих живяла ако ги нямаше?“

Днес Мимето малката ѝ дъщеря ѝ бе донесла подарък от детската градина:
– Мамо, днес ни дадоха вкусни бисквитки и аз запазих за теб една, – каза малкото момиченце сияещо и гордо. – Вземи я, тя е за теб. Знам, че много ги обичаш.

Мария беше още малка, но още от сега проявяваше загриженост и всеотдайност към всеки от семейството.

– От нея ще излезе прекрасна майка и съпруга, – каза си Рени.

Михаил се бе върнал подтиснат от училище, нещо го измъчваше и тормозеше. Накрая приближи до майка си и попита:

– Защо хората умират? Не искам да умираш, другите и да си отиват, но ти не бива да ни напускаш. Нали няма да умреш?

Рени се усмихна погали сина си и му обеща съвсем сериозно:

– Няма да ви оставя. Ще бъда с вас всеки ден….

Павел бе прекрасен мъж. Сам намери кюфтетата, подреди ги с приготвената салта в чиниите, а после след като се наядоха сам изми съдовете. Той бе накапал малко пода, но това бе дреболия.

Рени взе бърсалката и избърса образувалата се локва. Това не бе толкова страшно, за него можеше да се каже, че е грижовен и любящ съпруг.

Павел стоеше насред кухнята и гледаше жена си.

– Да не си гладен? – попита го Рени загрижено. – Да ти сложа още нещо за ядене?

– Не, – Павел някак смутено се усмихна, сякаш бе непохватен юноша, който не знаеше какво да каже на момичето, което харесва. – Просто исках да бъда с теб.

„Ето, – каза си Рени, –  за това си струва да живееш. Да си обичан от любимият. Независимо, че са минали толкова години, откакто сме заедно, той отново и отново да иска да бъде с мен. Колко е хубаво да бъдем рамо до рамо двамата, съединени в една плът“.

Ето такава шоколадова муцуна живее в дома на Макс.

А ето как всичко започна.

В един хладен октомврийски ден, познати на Макс доброволци, грижещи се за животните, намериха полумъртво коте.

Във ветеринарната клиника им казаха:

– Ако не се оправи до една седмица ще го приспим.

И Макс реши да спаси това мъниче, но след това не съжаляваше за стореното.

Малкото котенце се превърна в пухкава красавица с характер и порода, която имаше дефект в цвета.

Котето не се отделяше нито крачка от Макс и пазеше дома по-добре от куче.

Не унищожавайте котките с дефект! Те ви обичат и приемат с всичките ви недостатъци, дефекти, чудатости и смяна на настроенията!

Такава топла космата топчица никога няма да ви предаде!

Това се случи преди четири години. Дора много добре си спомняше този ден.
Тя вървеше към фермата с един кош, а в църквата имаше опело.

Извикаха я две жени, които седяха на пейката. Дора не ги бе виждала по-рано тука. Едната бе на педесет и изглеждаше на добре обезпечен човек. Другата бе по-млада и също така стилно облечена, навярно дъщеря ѝ.

Дора ги приближи.

– Можете ли да ми кажете, кога ще свърши всичко това? – Махна с ръка по-възрастната към църквата. – Искам да си запаля свещ.

– Вие и сега можете да влезете, – каза Дора. – По време на опело това не е забранено. Те са в дясно, а вие отидете към светилника, който е от ляво. Там е свободно и никой няма да ви пречи.

– Не, няма да отидем. Ще почакаме.

– Ще трябва дълго да чакате. Опелото скоро почна.

– Няма нищо. Все още ми е рано да гледам …..смърт, гробове. Рано ми е да мисля за всичко това, – каза с раздразнение жената, а дъщеря ѝ закима в знак на съгласие.

В църквата имаше опело на момче. Двама мъже изнесоха майка му, която бе изпаднала в безсъзнание.

Дора си спомни думите на баща си: „Живей всеки ден, сякаш той е последния“.

И тя отиде при жената и дъщеря ѝ и им говори, че никой не знае кога ще дойде денят му, но човек трябва да бъде готов за него …..

Мина цяла година. Дора влезе в църквата и там завари младо момиче, което ѝ се усмихна.

– Дойдох да запаля една свещ, – това беше дъщерята на онази жена, „за която смъртта, гробовете, бяха неща , за които е много рано да мисли…“

– Как е майка ви? – попита Дора.

– Тя почина преди един месец. Инсулт. Щяхме да пътуваме  на екскурзия в Европа, но…

– Много съжалявам, – каза Дора.

А в главата ѝ започна да се върти като досадна муха мисълта: “ Твърде рано е да мисля за всичко това…“