Хубаво е, когато виждаш следната ситуация:

Пепо бе най-малкият в семейството. Васко бе по-голям от него с три години.

Двамата бяха получили по една порция картофки. По- големият бързо ги излапа и попита по-малкия си брат:

– Мога ли да взема малко от картофките ти?

Пепо ентусиазирано отговори:

– Разбира се.

Брат му заграби половината от картофките, но Пепо се усмихна. Той макар и малък бе щедър.

Баща им видя всичко, привика ги при себе си и каза:

– Можете ли да си представите, ако Бог бе стиснат?

Пепо ококори изненадано очи, а брат му се намръщи.

Бащата продължи:

– Все едно да каже: „Ще създам океана, но той ще бъде широк само една миля“, „Ще ти дам слънчева светлина, но само за два часа през деня“.

– Невъзможно, – плесна с ръце Пепо.

А брат му заяви:

– Пълен абсурд! Никой нямаше да има вода, нито ще може да отглежда никакви култури, заедно с толкова много други проблеми, които биха възникнали в резултат на това, че Бог е стиснат.

– Той е точно обратното, – усмихна се бащата. – Бог дава повече, отколкото можем да си представим, но през повечето време сме твърде заети да се стремим да контролираме житейските си обстоятелства, за да забележим начините, по които Бог е бил щедър към нас.

След което погледна изпитателно синовете си и попита:

– Доколко всеки от вас е щедър?

Пепо се усмихна и широко разтвори ръце, а брат му наведе глава.

Тодор се грижеше за майка си в последните ѝ години. Тя почина на деветдесет и пет години.

Тялото ѝ отслабваше, но желанията и мислите ѝ се променяха:

– Вече не съм превързана към нещата, на които преди се радвах. Не ме вълнуват луксозните подаръци, новите дрехи и любимите храни. Нищо от това вече няма значение за мен.

Вместо това тя запълваше времето си с молитва, химни и Писанието.

Често казваше на тези, които я посещаваха:

– Обичайте и служете на Господа с цялото си сърце!

Нейната предстояща смърт ѝ даде яснота за най-важното в живота.

Ти и аз не е нужно да чакаме края, за да открием разбирането за това.

Никой от нас не знае колко време ни остава. Не ни е гарантирана още една година, още един ден или още един час.

Защо тогава живеем така, сякаш имаме цялото време на света?

Не чакайте криза, за да пренаредите приоритетите си в живота.

Нека днес бъде моментът, в който ще разберете какво е най-важно и започнете да живеете така, сега.

Василка се събуди от чуруликането на птиците.

– Странно, – каза си тя, – все още е тъмно, а те пеят.

Тя имаше физически проблем. Това бе заболяване, което изглеждаше като гигант в живота ѝ.

Василка се опита да блокира чуруликането, но чу тих глас:

– Защо мислиш, че тези птици чуруликат, въпреки че е все още тъмно?

Отговорът нахлу в изтощения ѝ от битки ум:

– Те пеят, въпреки че е тъмно, защото знаят, че слънцето се готви да изгрее. Така възвестяват чисто нов ден. Те пеят в тъмното, защото знаят, че светлината е на път!

Василка се усмихна:

– Чувала съм да казват, че вярата е птицата, която пее, докато е още тъмно. Ще пея, ще танцувам и ще се покланям на Господа дори в тъмните моменти от живота си, защото имам вяра, че слънцето ще изгрее отново.

Колкото и да е тъмно, Неговата светлина е още по-силна.

Методи бе отново с приятеля си Симеон. Двамата не бяха се виждали отдавна, тъй като Симеон се премести да живее на друго място.

Сега те отново можеха да споделят това, което ги вълнуваше в момента.

– Мъдрият човек е търпелив към хората, – отбеляза Методи.

– Е, разбира се, – възкликна Симеон. – Щом разбере причината за лошото поведение, веднага намира смекчаващи вината обстоятелства.

– За разлика от него, избухливият реагира гневно. Той не търси разбиране, – изтъкна Методи.

– Гневът донася още по-големи конфликти, само със сътрудничество и компромис може да се достигне доброто, – намекна Симеон.

– Все пак гневът сам по себе си не е грях, – отчете Методи.

– Но трябва да бъде краткотраен, насочен изцяло за разрешаването на даден проблем, – бързо реагира Симеон.

– В крайна сметка трябва да води до спокойствие, – поклати глава Методи.

– Ето, Божият гняв е за миг, – махна с ръка Симеон, – но благоволението Му продължава цял живот.

– Не контролираният гняв стимулира много други грехове, – забеляза Методи.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Никоя друга емоция не води до толкова много насилие и трупове.

– Гневът разрушава взаимоотношения, дори цели животи, виждал съм това няколко пъти, – сподели Методи. – Това особено е показателно чрез отречения натрупан гняв.

– Забележи,- въздъхна Симеон,- Божият гняв срещу мен никога не е бил погрешен и въпреки това Бог го отхвърли чрез Исус.

По този въпрос можеха още дълго да говорят, но денят преваляше, а и те трябваше да се прибират вече.

След дълъг и изморителен ден Мартин бе отново в къщи.

Той влезе в кухнята попита майка си:

– Мамо, какво правиш, когато те обиждат, нагрубяват и нараняват с думи?

Майката оформи с ръце една голяма кофа и добави:

– Хвърлям ги вътре и ги смесвам с любовта на Исус.

След няколко дни Мартин се озова в подобна ситуация.

Той смеси обидата с любовта на Исус. Болката не го засегна и Мартин отговори с усмивка.

Това не само отне силата на човека, който се бе опитал да го нарани, но даде любов на злотвореца, защото тя липсваше в живота му.

Наранените хора нараняват другите, а обичаните, обичат независимо от обстоятелствата.

Тук не става въпрос за чувства. Ако знаете, че сте обичани, всичко, което може да ви изкара от релсите, хвърлете в голямата кофа и го смесете с любовта на Исус.