Междучасие. Кратък отдих след усилено възприемане на нови знания.

Сава и Петко се разхождаха в двора на училището и си говореха.

– Ако бях учител, никога не бих карал учениците ми, да учат предмети, които не харесват, – сподели Сава с приятеля си.

– Но нашите учители като че ли правят точно обратното, – наблегна Петко

Скоро звънецът оповести, че трябва да влязат в класните стаи и момчетата се насочиха към училищната сграда.

Нито един ученик не е толкова бит колкото Геле. Никой не е наказван толкова несправедливо като него.

– Ти за нищо не ставаш, – казваше му учителят. – Отиди да работиш, някакъв занаят научи. Ти не си, за да си блъскаш главата с учене. Ако имах такъв син, бих му откъснал главата като на пиле…..

Учителят говореше, но Геле гледаше равнодушно. Само голямото му чело от време на време се набръчкваше, сякаш не разбираше, за какво точно го съдеха и упрекваха.

Един ден учителят сериозно му се ядоса и се развика:

– Отивай да пасеш гъските и повече да не съм те видял тука.

Геле се изправи, изгледа съучениците си, погледна учителя си и каза:

– Ако хората се нуждаят от умни и способни учители, то за гъските се изисква добър и находчив пазач. Никога няма да принуждавам стадото си от гъски да прави или да се научават на нещо, което не им е полезно, за да не стана и аз гъска.

– Какво? – изкрещя учителят. – Какво искаш да кажеш?

– Нищо, – усмихна се Геле. – Не обичам недалновидните учители, а също така и невежите пасящи гъски. Ако вие сте разумен учител, не бихте карали учениците си да научават наизуст безсмислени изречения и не бихте ги наказвали безпричинно. Би трябвало да се замислите на това, че здравият разум никога не би се съгласил да зубри безсмислени измислици.

– Замълчи, глупако, – учителят позеленя от яд.

– Шестата Божия заповед ни учи да петним учениците си с непристойни думи. Изглежда Бог ни е дал право да крещим и да излизаме от кожата си, – каза спокойно Геле и напусна стаята.

– Хванете го! Дръжте го! – обезумял крещеше учителят и сочеше с пръст към двора.

Никой от учениците не мръдна от мястото си.

Мартин бе малко осемгодишно момче. Той имаше синдром на Даун и за това децата от класа му трудно го възприемаха. Някои от тях се опитваха да бъдат любезни, а други бяха груби към него и му се присмиваха.

Един ден учителката дойде в класната стая и раздаде на децата по едно пластмасово яйце, като им заръча:

– Излезте навън. Намерете нещо, което според вас символизира живота, сложете го в яйцето и ми го донесете.

Децата ентусиазирано на двора и започнаха да събират нещата, които според тях олицетворяваха живота.

Най-накрая и последното яйце бе поставено пред учителката. Всички бяха любопитни и заинтригувани да разберат, какво другите са поставили в яйцата си.

Учителката започна бавно да отваря всяко яйце и явно да показва скритото вътре на всички.

Там имаше листа, цветя, пеперуди, бръмбари, мравки и какво ли още не.

Но когато отвори едно от яйцата, то бе празно.

Децата се развикаха:

– Кой не е изпълнил задачата?

– Защо нищо не е поставил в яйцето?

– На кого е това празно яйце?

Мартин вдигна ръка и каза:

– Това е моето яйце.

Децата отново повишиха глас и зашумяха недоволни:

– Мартин никога не прави нещата, както трябва.

– Защо не си сложил нещо в яйцето си?

– Не чу ли какво ни заръча учителката?

– Нима не разбра задачата?

Мартин ги изгледа учудено и спокойно каза:

– Яйцето е празно, защото гробницата е празна. Исус възкръсна.

В стаята настъпи тишина.

Мартин бе разбрал, че щом Исус е жив, това означава нов живот за всеки човек.

В едно малко селце живееха дядо Димо и баба Маря. Къщата им бе стара. Тъй като нямаха деца, на стари години сами се справяха с домакинството. Не им бе леко, но работеха, доколкото можеха и докъдето им стигаха силите.

Един ден заваля силен дъжд, същински порой. Вятърът духна металният лист, който бе поставен за покрив и водата започна да се излива направо в къщата.

Дядо Димо непрекъснато тичаше до двора и пак се връщаше. Гърдите му хриптяха, но той не спираше.

– Старче, какво си пощръклял, та тичаш навън-навътре?! – сопна му се Маря.

– Ходя да видя, кога ще спре дъждът, – задъхано отговори старецът.

А небето бе покрито с облаци и дъждът не преставаше.

– Защо ще гледаш навън? – ядоса се старата жена. – Не виждаш ли, че водата тече направо в дома ни?! Колкото и да тичащ, дъждът няма да спре. Налягай си парцалите …..

– Тогава какво да правя? – вдигна безпомощно ръце Димо.

– По-добре сложи коритото под дупката на тавана, така поне ще спреш този потоп. А когато свърши дъждът,  качи се на покрива и го поправи, – настави го Маря.

– А до тогава …., – изпъшка Димо.

– Ще седим като мокри кокошки, – троснато му отвърна баба Маря.

Така и ние трябва, без да се мотаем, да изправим душите си, преди да е завалял дъждът на ежедневната суета, а не да чакаме благоприятно време или когато е вече късно, за да го направим.

Денят свършваше и всеки намираше убежище у дома си. Слави бе още неженен, но си мечтаеше за семейство и деца. Той често посещаваше дядо си Стоян. И сега се бе запътил за него.

Когато влезе в двора на старецът, го завари да пренася дърва за печката. Помогна му и двамата бързо се настаниха на топло в стаята.

– Днес си много угрижен, – отбеляза дядо Стоян. – Какво те измъчва?

Младежът вдигна глава, погледна в очите старецът и попита:

–  Какво съединява мъжът и жената?

– Признателността, – отговори дядо Стоян и зарея поглед през прозорецът.

– А аз си мислех, че един човек обича друг за това, което другият му е дарил, – каза Слави.

– Жената се доверява на мъжа си. Тя му е предана и във всичко го слуша, – започна бавно дядо Стоян, – а мъжът дава увереност на жената, че тя е под неговата закрила и той е готов да я защитава по всяко време. Жената е домакиня, но главно се грижи за мъжа си, а мъжът е собственик на дома, но е длъжен да носи теготите свързани с него.

– Каква трябва да бъде любовта между двамата? – попита Слави.

– Между съпрузите  е нужно да има искрена и чиста любов, за да могат взаимно да се утешават и да изпълняват своите духовни задължения, – отвърна старецът. – За да бъдат в съгласие, те трябва да положат в живота си онази скъпоценна любов, която се заключава в духовно благородство и жертвоготовност, а не някакво си лъжливо влечение, свързано с похот и сладострастие.

– Какво излиза тогава? – почеса се по главата Слави и впери поглед в дядо Стоян с очакване, да чуе още нещо.

– Ако човек обича, той е готов да се постави на мястото на другия. Опитва се да го разбере и усеща болката му, – допълни старецът.

– А ако се случи така, че той трябва да замине за по-дълго време надалече? – боязливо попита Слави.

– Дори съпрузите да са на далече един от друг, те се чувстват близко, защото за тяхната любов не съществуват разстояния, – отбеляза дядо Стоян.

Слави стоеше умислен доста време. Старецът разбираше вълненията му, нали и той бе минал по този път.

– За това съпрузите трябва да съхраняват любовта помежду си, като си служат един на друг, – заключи дядо Стоян.

След като завърши гимназия, Трифон замина в големия града, за да продължи образованието си в университета. Той бе много развълнуван от факта, че ще бъде свободен.

– Сега на никого не съм длъжен да обяснявам защо правя така или иначе. Но сега ми се пада и по-голяма отговорност. Ако сгреша и взема неправилно решение, за последствията не мога никого да виня.

Периода до Новата година за Трифон бе време за приспособяване към новата обстановка, в която колкото и да е странно изискванията към него не намаляха, а се увеличиха.

Сега бе време да докаже, че е голям и способен да води самостоятелен живот. Запретна се здраво и не изоставаше нито в учението, нито в обществените мероприятия, който ставаха в града. В началото не му бе леко, но свикна.

Наближиха празниците по Нова година и Рождество и Трифон се радваше:

– Сега родителите ми ще видят колко съм се променил. Дали ще се радват, че съм станал по-самостоятелен и по-отговорен за постъпките си?

Усмихнат, пълен с оптимизъм Трифон прекрачи родния праг.

– Тито, – извика майка му като го видя и го прегърна.

След това погледна към обувки му, на една от които се бе лепнало малко кафяво листо и веднага нареди:

– Обувките в антрето! Кога ще да се научиш с мръсните обувки да не влизаш в стаята?

Трифон не искаше да влиза в конфликт с майка си, за това отиде в антрето и се събу.

Когато се настани на масата грижовната майка веднага му предложи пълна чиния, от която се вдигаше приятна миризма на задушено със зеленчуци.

– Е, как я караш там? – започна майка му с въпросите си. – Успяваш ли да разбереш какво преподават или се заплесваш и не внимаваш? Закъсняваш ли вечерно време? Храниш ли се редовно? …

„Горката ми майка, – помисли си Трифон, – тя не може да разбере, че не съм онова малко момче, което отлетя преди няколко месеца от дома ѝ. Дори не забеляза, колко много съм се променил“.

След въпросите си, на които не бе дочакала да ѝ се отговори майка му започна да разказва за баща му, неприятностите в работата си и новите промени, които бяха направили в двора.

Слушайки майка си Трифон не усети влизането на баща си.

– О, сине, добре дошъл. Радвам се да те видя. Я какъв голям си пораснал, дано поне малко си поумнял.

Трифон само се усмихна и прегърна баща си.

– Сега си сам, – започна баща му, – гледай да не ни изложиш. Не гони момичетата, има време за всичко ….

И той продължи с поученията и наставленията към сина си. Трифон седеше почтително и не възразяваше на баща си.

Колко жалко, че това не направи впечатление на баща му. Нравоученията на възрастния човек бяха насочени към оня малък хлапак, който бе готов да възразява на всичко и да спори, макар и да разбираше, че не е прав.

Трифон въздъхна примирен и си помисли:

„Възприемат ме още като малък. Дори не забелязаха, че съм се променил… Е, нищо….. Може би с времето…“

Ако се опитаме да разберем и да се адаптираме към промените в нашите деца, това ще им покаже, че ги ценим повече. По-добре да разпознаем растежа и зрелостта им и да ги насърчим. Само това може да ни сближи с тях.