Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

Дядо Вълкан и внучето му Валери стояха на двора под стария орех и тихо си говореха. Малкото момче много харесваше тези разговори, защото дядо му бе сладкодумен човек. От него всеки можеш да научиш много неща.

И сега леко привел глава над внука си, обгърнал с ръка крехките рамене на малчугана, дядо Вълкан говореше с тихия си стържещ глас:

– Когато приемеш Исус в сърцето си като Господ и Спасител, пред теб се отваря един изцяло нов свят на неизпитвана досега!

Валери погледна дядо си с големите си черни очи, поклати глава като възрастен човек и добави:

– Да но животът на Земята не е съвършен. Всеки от нас изпитва мъка, тъга и разочарования почти всеки ден.

– За да се преборим с тези дни на мъчителна болка, – усмихна се старецът, – Той ни е дал дара на радостта. Така се издигаме над обстоятелствата на земното си ежедневие!

– Какво е радост? – попита въодушевен Валери.

Малчуганът бе изпитвал това чувство много пъти, когато бе получавал желаната играчка, но сега той усещаше, че в тази дума се крие нещо повече.

– Радостта е вкусване от рая, което се дава на тези, които познават Исус като Господ и Спасител. Тя е способността да преживяваме в нашето човешко естество благословенията, които Бог изпитва в Неговата божественост.

– Мога ли винаги да имам тази радост? – попита плахо Валери.

– Тя е резултат от близката и лична връзка с Царя на царете. Когато вземеш съзнателното решение да си партнираш с Исус и да се покориш на Неговото господство и власт, ти имаш изобилна радост в живота си.

– Тази радост влияе ли се от нещо? Кога мога да я загубя?

– Тя не се влияе от това, което имаш, нито от твоите взаимоотношения или къде живееш, а от това да избереш Него независимо от всичките трудности, които срещнеш в живота. Когато предпочетеш да дадеш живота си на Исус Христос, радостта избира теб!

Всичко това започна преди три години поради неразбиране и грешка.

Беше обикновен ден. Слънцето грееше ослепително и бе доста горещо.

Тодор вървеше по улицата и си свиркаше. Изведнъж се чу силен птичи писък и пърхане на криле.

Младежът забеляза малко черно птиче, което се бе заклещило в металната ограда, опасваща един двор с неголям дом.

Тодор винаги бе съчувствал на болката не само на хората, но и на животните. Като разбра каква е работата, веднага се спусна да пусне птичето, но то буквално умря в ръцете му.

От тогава щом враните видеха Тодор, го нападаха злобно и го кълвяха с клюновете си. Явно го смятаха за убиец и за това го ненавиждаха от все сърце. Те го нападаха поотделно и на цели групи.

Тодор тежко въздишаше и си казваше:

– Исках да направя добро, а птичето се спомина. Сега никога няма да мога да обясня на враните, че не аз съм причинил смъртта на малкото.

Един орнитолог чу за случая. Той съчувстваше на Тодор но не можеше да му помогне. Когато младежът му разказа историята си, орнитологът само вдигна рамене и каза:

– Известно е, че враните имат добра памет. Няма начин, чрез който да ги накараш да те оставят на мира в най-близко бъдеще.

Денят бе дълъг и уморителен за Денка. Слънцето все още прежуряше, но тя бе свършила основната си работа. Полагаше ѝ се малко почивка.

Денка взе стола и седна до прозореца. Изведнъж забеляза, че двама възрастни мъж и жена се опитват да преместят част от старата ограда.

Денка веднага скочи намери мъжа си и му извика:

– Кольо, да вървим, двама възрастни хора се мъчат със старата ограда. Нека да им помогнем.

– Къде са? – попита той.

– В ляво от двора ни, – отговори Денка.

И двамата млади хора хукнаха навън. Четиримата  много трудно се пребориха с откъртената част от оградата, след което я натовариха на количката.

Не беше леко, но помагайки си стари и млади бутаха количката по стръмната улица нагоре, за да я изхвърлят на мястото, където се изхвърляха такива боклуци.

Въпреки че им бе тежко, четиримата се смееха весело и това им помагаше, да се справят по-бързо.

Нали знаете, че „сговорна дружина планина повдига“. Съединяването на усилията на млади и стари, в каква да е работа, винаги е давало и ще дава отлични резултати.

На връщане възрастната жена попита Денка:

– Ще станеш мой приятел?

– Да, – искрено отговори Денка.

Оказа се, че тези възрастни хора не знаеха български, освен няколко думи. Те бяха дошли тук, за да прекарат старините си. Децата им вече пораснали се бяха пръснали по света.

Вие знаете ли как се чувстват непознати на чуждо място?

Бог ни е определил да благославяме „съседите“ и да ги обичаме като себе си. Чрез Божият Дух, можем да обичаме Бога и другите, защото Той първо ни е възлюбил.

Богослужението свърши и хората се изнизаха навън в двора на църквата. Към свещеникът приближи баща с малко момченце. Преди мъжът да каже каквото и да е на Божия служител, малкият попита:

– Тате, какво е това благодат?

Свещеникът бе изумен.

„Това е малко дете, – помисли си служителят, – как да му го обясня, че да го разбере“.

Бащата се усмихна и предложи на сина си:

– Хайде да отидем на детската площадка.

Не си мислете, че този мъж искаше да отклони вниманието на сина си към играта, за да забрави трудния си въпрос. Той имаше нещо на ум.

Детската площадка се намираше близо до църквата, така че не им отне много време да отидат до до нея.

Там имаше напречни греди с различна височина. Бащата предложи на момчето:

– Хвани се за някоя от гредите.

Малкият избра най-ниската и увисна на нея без особени затруднения.

Бащата го подкани:

– Хайде иди към по-високата.

Малчуганът се повдигна на пръсти, силно протегна ръце и с голямо усилие се улови за нея.

– А сега опитай и с най-високата, – плесна с ръце бащата.

Това бе истинско предизвикателство.

Колкото и да подскачаше, от където и да се засилваше, момчето дори не успя да докосне с ръка гредата.

Бащата насърчи сина си:

– Опитай още веднъж, ……. но този път ще ти добавя благодат.

Детето послушно подскочи, баща му го повдигна и момчето извика възторжено:

– Успях!

Сега то вече знаеше какво е благодат.