В двора на църквата бе тихо. Отец Генадий седеше на пейката и внимателно наблюдаваше приближаващата го майка и нейния син. Момчето се дърпаше и не желаеше да върви с нея, но тя упорито го теглеше за ръката.

Когато жената с детето стигна до него, тя му каза:

– Какво да правя, отче? Моето момче нищо не яде и не иска да ни види.

– Навярно си го нажежила до бяло, – опита се да илюстрира по-добре положението свещеникът.

– Какво говорите? Аз го обичам. Как бих могла да сторя такова нещо?

– Къде е любовта ти, щом като е близо до теб и не може да си намери място? Той иска да избяга от дома си, защото иска да се намира в друга среда, в която се чувства прекрасно. Ако не иска да ви види, вие сте виновна за това.

– Но какво да правя….?

– Не го дразни, – каза свещеникът,  – защото така го осакатяваш. Дръжте се с него добре и бъдете търпелива.

– Да се държа добре? Да бъда търпелива? – изохка майката. – Но той, …..вие не знаете какво прави….

– Когато принуждавате детето си, вие го задушавате. Безкрайните“не пипай това, не ходи там, направи го ето така, ….“ не водят до никъде. Необходимо е юздата да се дръпне така, че да не се повреди „теленцето“.

– Но как да го направя? – майката безпомощно вдигна ръце.

– Отнасяйте се с детето си тактично, – продължи наставленията си свещеникът, – за да му помогнете да осъзнае своята грешка. Правейки това, не позволявайте да се получи пропаст между вас.

– Това е много трудно, как ще се справя, – започна да се оправдава жената.

– Родителите трябва да бъдат като добрите градинари, които с меко въже връзва дървото за колче, така че да не се усуква и да не боли, когато вятърът го наклони на надясно или  на наляво. Градинарят прави ограда около дървото, полива го и се грижи за него. Пази го от козите, защото изядено от тях дървото може да погине и не може да даде плод, нито сянка. А когато дървото порасте, градинарят маха оградата около него и то започва да принася плод. Под неговата сянка почиват кози, овце и хора.

– Нищо не разбирам, – замърмори жената, – какви кози, какво дърво, питам ви за сина си.

– Ако си подбудена от прекалена грижа за сина си, ти го връзваш не с меко въже, а със стоманена жица. С децата трябва да се постъпва внимателно, за да не ги нараним. Родителят трябва да помага на децата си, така че те сами да почувстват  необходимостта да правят добро.

– Но как да постъпвам внимателно с него, когато той върши нередни неща? И как да му помагам, когато той не иска?

– Днес възрастни и деца живеят като в лудница, за това е нужно много търпение и молитва. Не насилвай детето си, но себе си принуждавай да стоиш за него по-дълго в молитва.

– Но аз го обичам и му желая доброто.

– Детето не разбира, че в думите „не прави това“ е скрита много любов. Родителите трябва да помогнат на детето си да разбере, че те го предпазват да не се опари, когато е малък, а когато порасте, го предпазват от друг огън. За това бъди внимателна със сина си и не давай място на изкусителя да го впримчва и отвлече в света.

На жената ѝ бе нужно да обмисли добре чутото, затова поблагодари и си тръгна.

Случвало ли ви се е да срещнете хора, които са оцелели след голямото бедствие, което ги е принудило да прибегнат до пламенна молитва? Малко от болката на нещастието е утихнала, но вярата остава и сгрява душата.

В края на пролетта наблюдавах буря. Сякаш в небето се бяха отворили. Опустошението бе ужасно. Нито една мрежа извън къщи, не се спаси от урагана, който събори и мощния дъб, разперил своите силни клони в двора ни.

След известно време светкавиците и гръмотевиците престанаха и дъждът спря. Усети се западен вятър със приятен аромат, които подгони облаците.

А отделящата се буря обгърна снагата си с многоцветна дъга. И с усмивка озъртайки се назад, отпраши, изчезвайки надалече.

В продължение на седмици полята бяха изпълнени с пъстри цветя, а през лятото поляните бяха облекли премени от зелена трева. Водата в потоците не пресекна, а дърветата хвърляха още по-дебела сянка.

И всичко това бе благодарение на преминалата буря, макар хората да бяха забравили отминалия ураган, неговата дъга и потоци вода.

Бог, може би, няма да ни даде лесен път до Обетованата земя, но Той е обещал, че в този път ще бъдем в безопасност.

Благодарение на ураган в Индия са били открити златни находища.

Може би най-тежките бури са довели някои от нас до откриването на неизчерпаемите богатства на Божията любов в Христа Исуса.

Представете си, че живеете в дом, около който няма детска площадка, а тревните площи са заети от автомобили и зиме, и лете. Лошото е, че децата няма къде да играят.

Този проблем е познат за жителите на по-големите градове. Например, Лондон особено през първата половина на 20 век. Вярно е, че автомобилите тогава са били малко, но и дворовете също.

Тогава американката Ема Рид през 1922 г. е патентовала идея за детски клетки, заместител на място, където децата могат да си „играят“ навън. Тази клетка се поставяла на прозореца отвън.

Лондонският градски съвет реализирал тази идея в няколко гъсто населени район.

В оригиналния патент имало наклонен покрив за защита от сняг и дъжд, но очевидно са решили да го икономисат.

Интересно, това място дали е били достатъчно за движение и игра на едно по-голямо дете?

Баба на четири внука, 67 годишната Джен Брукс, се уморила да се бори с шофьорите, които преминавали край дома, нарушавайки ограниченията на скоростта.

Старицата от Нотингам излязла на двора си и насочила към колите най-обикновен сешоар, преструвайки се че с него измерва скоростта на автомобилите.

Съседът на Джен подкрепил начинанието ѝ. Той твърди, че е забелязал положителни резултати.

Още от първия ден шофьорите започнали да минават по-бавно.

Питър Хофман посети за първи път България. Той бе много очарован от природата на страната, но не по-малко и от обичаите на народа.

Беше 2 юни, 12 часа, когато завиха сирените. Питър ужасно се изплаши.

„Война, – помисли си Хофман и се заоглежда за някое скривалище“.

Това, което видя го изуми. Всичко бе спряло, всякакво движение – автомобилите, градския транспорт, хората по улиците, работници в предприятията си, ученици в двора на училището, а други в класните стаи.

Навсякъде цареше тишина, само воя на сирените се чуваше.

След три минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, Питър попита първият му се изпречил младеж:

– Каква беше тази тревога? Нещо лошо ли се е случило? Да не би да почва война?

– Днес е ден на който отдаваме почит на загиналите за Отечеството, – каза младежът.

Едва тогава Хофман си спомни за поета и революционера Христо Ботев.

Негов приятел му бе разказал за него преди да дойде в България:

– Този Христо Ботев повел на истинска смърт група от хора като него да се бият за Отечеството си. Те отвлекли един австрийски кораб и принудили капитана му да ги свали на българския бряг. След няколко битки, били разбити от редовна много добре въоръжена турска войска. По непотвърдени данни самият Ботев загинал от „приятелски“ куршум.

След няколко години Питър отново дойде в България и пак беше 2 юни.

– Дали пак всичко ще замръзне, както го видях с очите си преди? – запита се Хофман. – Дали някой от младите няма да измени на тази традиция?

Отново сирени ечаха в настъпилата тишина.

В България много неща са се изменили, но тази картина на 2 юни е една и съща всяка година.