Представете си, че живеете в дом, около който няма детска площадка, а тревните площи са заети от автомобили и зиме, и лете. Лошото е, че децата няма къде да играят.

Този проблем е познат за жителите на по-големите градове. Например, Лондон особено през първата половина на 20 век. Вярно е, че автомобилите тогава са били малко, но и дворовете също.

Тогава американката Ема Рид през 1922 г. е патентовала идея за детски клетки, заместител на място, където децата могат да си „играят“ навън. Тази клетка се поставяла на прозореца отвън.

Лондонският градски съвет реализирал тази идея в няколко гъсто населени район.

В оригиналния патент имало наклонен покрив за защита от сняг и дъжд, но очевидно са решили да го икономисат.

Интересно, това място дали е били достатъчно за движение и игра на едно по-голямо дете?

Баба на четири внука, 67 годишната Джен Брукс, се уморила да се бори с шофьорите, които преминавали край дома, нарушавайки ограниченията на скоростта.

Старицата от Нотингам излязла на двора си и насочила към колите най-обикновен сешоар, преструвайки се че с него измерва скоростта на автомобилите.

Съседът на Джен подкрепил начинанието ѝ. Той твърди, че е забелязал положителни резултати.

Още от първия ден шофьорите започнали да минават по-бавно.

Питър Хофман посети за първи път България. Той бе много очарован от природата на страната, но не по-малко и от обичаите на народа.

Беше 2 юни, 12 часа, когато завиха сирените. Питър ужасно се изплаши.

„Война, – помисли си Хофман и се заоглежда за някое скривалище“.

Това, което видя го изуми. Всичко бе спряло, всякакво движение – автомобилите, градския транспорт, хората по улиците, работници в предприятията си, ученици в двора на училището, а други в класните стаи.

Навсякъде цареше тишина, само воя на сирените се чуваше.

След три минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, Питър попита първият му се изпречил младеж:

– Каква беше тази тревога? Нещо лошо ли се е случило? Да не би да почва война?

– Днес е ден на който отдаваме почит на загиналите за Отечеството, – каза младежът.

Едва тогава Хофман си спомни за поета и революционера Христо Ботев.

Негов приятел му бе разказал за него преди да дойде в България:

– Този Христо Ботев повел на истинска смърт група от хора като него да се бият за Отечеството си. Те отвлекли един австрийски кораб и принудили капитана му да ги свали на българския бряг. След няколко битки, били разбити от редовна много добре въоръжена турска войска. По непотвърдени данни самият Ботев загинал от „приятелски“ куршум.

След няколко години Питър отново дойде в България и пак беше 2 юни.

– Дали пак всичко ще замръзне, както го видях с очите си преди? – запита се Хофман. – Дали някой от младите няма да измени на тази традиция?

Отново сирени ечаха в настъпилата тишина.

В България много неща са се изменили, но тази картина на 2 юни е една и съща всяка година.

От няколко дни само валеше, но днес слънцето радостно се усмихна. И Гео реши да посети приятелят си Пламен.

Когато влезе в двора на Пламен, Гео завари приятелят си да се труди в градината.

– Какви хубави цветя са израснали в градината ти, – каза Гео.

– Красиви са, но са плевели, – махна с ръка Пламен. – Изсмукват хранителните сокове, които са необходими за подправките ми, които отглеждам.

– Човек би се подмамил по красотата им, – каза Гео, все още загледан в красивите цветя.

– Да, но нарушават баланса в градината ми, – вдигна рамене Пламен.

Двамата приятели се замислиха за малко. Настъпи неловко мълчание.

– Грехът понякога идва в живота ни в „луксозна опаковка“ и привидно изглежда безопасен, – засмя се Гео.

– С времето той изсмуква духовните и жизнените ни сокове, – добави Пламен.

– Питал ли си се понякога? – каза Гео. – По какъв начин съм навредил в живота си, като съм допуснал грехът да пусне корени в мен? И как съм го допуснал изобщо до себе си?

– Установих, – каза Пламен, – че всичко започва, когато се почувствам достатъчен и удовлетворен от постигнатото. И тогава не търся Божието водителство. Не ми се чете от Библията. Нямам желание да се моля.

– Хубавото е, – каза Гео, – че Божията прошка и щедрост се подновяват всяка сутрин.

– Също както и аз изкоренявам тези красиви цветя, за да осигуря пълноценен живот на останалите растения в градината си.

– Ние можем с Божия помощ да се поправим и да не допускаме греха да пуска корени в нас, – възкликна Гео.

– Аз се грижа за полезните растения в градината си, – каза съвсем сериозно Пламен, – но трябва да се погрижа и за себе си. Да изкореня греха от ума и сърцето си и да бъда добър свидетелства с думи и дела за Господа.

Двамата приятели, всеки сам за себе си, бе взел важно решение, което по-нататък щеше да определи духовния им растеж.

Младен гледаше към двора и погледа му попадна на стройната снага на бора, която се извисяваше нагоре.

– Преди двадесет години беше само едно малко крехко дръвче, което се нуждаеше от ограда, за да не го стъпче някой, – върна е назад в годините Младен.

Сега то хвърляше сянка върху цялата къща.

– Помниш ли как беше миналата зима? – обърна се Младен към бора. – След една много силна буря клоните ти се сведоха чак до земята, от тежестта на снега.

Младен по разтърси снага, сякаш бе борът, който се опитваше да свали снега от себе си.

– Тогава като те гледах, приличаше на християнин, какъвто бях тогава. Години наред допусках тежестта на спомените от злоупотребите, които бях понесъл през детството, както и ранната смърт на майка ми, да изсмучат силите ми. А това ми пречеше да израствам във вярата.

Младен въздъхна дълбоко, а след това продължи:

– Бях допуснал гнева и обидата да завладеят сърцето ми.

Бръчките още по-дълбоко се врязаха в челото му, устата му пресъхна, но той се напрегна и продължи монолога си:

– Вместо да издигна гласа си да прославя Бога, Който превръща всяка наша трудност в добро, аз с усъмних в Неговата доброта.

Младен си спомни как слънчевите лъчи огряха бора и стопиха снега по клоните му. Едва тогава дървото се изправи отново. То отново стана силно и величествено.

За разлика от дървото, ние можем да избираме как да реагираме на трудните обстоятелства в живота ни. Можем да решим, да живеем под тежестта на болката и гнева, но има и друга възможност, да позволим на Бога да стопи леда, за да се изправим отново.

Горчивината в сърцето ни може да попречи да усещаме Божието присъствие.

Младен отдавна бе преодолял болката и огорчението, сега стоеше изправен и готов да посрещне всяко предизвикателство, защото той не беше вече сам.

– Ще остана отворен към Бога, – каза си Младен – и никога няма да загубя доверието си в Него и безкрайната Му любов. Сега с Господа се чувствам достатъчно силен, да преодолея всяко трудност и да се изправям дори под силния напор на житейския вятър.