Станислава затвори прозореца, отпусна се на земята и скри лицето в ръцете си. Искаше да остане сама, необезпокоявана от никой. Трябваше да събере разпилените се мисли. Нужно бе да разсъждава разумно над случилото се и чувствата си.

Искаше да помисли, но не можеше. Натрапваше ѝ се въпрос, въпреки волята ѝ, а той щеше да пръсне мозъка ѝ.

– Какво направих?

Досега в живота си не бе изпитвала такова силно вълнение. Всичко излезе от релсите.

– Какво право имам да живея след това, което се случи? Извърших грях, обремених се с тежка вина, – шепнеше Станислава като обезумяла.

Как можеше денят да е толкова ведър и ясен, когато при нея нещата не бяха наред и нищо не бе както преди.

– Какво направих?

Постепенно започна да мисли по-ясно и изрече първите си обвинения срещу себе си:

– Защо проявих такова лекомислие? За какво потърсих този мъж в дома му? И то сама?

Тя го познаваше много добре и знаеше на какво е способен. Нали веднъж успя да я целуне. В гърдите ѝ се надигна гняв срещу собствената ѝ слепота и слабост. Как бе паднала толкова ниско? Заслужаваше презрение и позор.

Картините от срещата се мяркаха като призраци пред нея и срамът я заля.

– Какво направих?

Сърцето ѝ биеше спокойно и равномерно, то не вземаше участие в бунта на душата и ума ѝ. Колко време бе прекарала в прегръдките му? До сега не беше се отдавала така всецяло както в онзи безвременен миг.

Всички чувства, които бе изпитвала някога сладост и болка, радост и тъга, безкрайно щастие и голямо страдание в този единствен миг се бяха слели.

Прозрението я улучи като светкавица. В секундата, когато гореше от любов бе усетила, че ѝ убягва нещо ….., което не можеше вече да върне назад.

При един свещеник дошъл мъж и се оплакал:

– Ние с жена ми постоянно се караме за дреболии. Тя ме обвинява, а аз нея. Отношенията ни се обтегнаха докрай и можем да стигнем до раздяла.

Свещеникът попитал мъжът:

– Молите ли се заедно във вашето семейство?

– Не, – отговорил мъжът.

– Примирете се с Бога и проблемите ви ще бъдат решени.

И мъжът го направил. Застанал пред Бога и изповядал греховете си. Неговото сърце се изпълнило с мир.

Няколко дена по късно съпругата и децата му приели Исус Христос за свой Господ.

Сега това семейство е щастливо и Исус е глава на този дом.

Пътя към семейното щастие се крие в признаването на Господ Исус за глава на семейството.

Исус Христос е основата на нашия мир с Бога, семейството, родителите, децата и всички хора около нас. Той е източник на сила и вдъхновение за своите последователи.

Исус може да съживи погиналата в греха душа. Той може да обнови живота на хора, които са загубили всичко.

От оковите на житейските суети, задушаващата атмосфера на страстите и пороците чуйте призива на Исус Христос, за да живеете един обновен живот с Бога.

Нека дадем дължимото място на Исус Христос в нашите семейства.

На Пламен Григоров бяха възложили задача да състави комисия за проверка на причините, за срутване на стената. Изборът му не бе лесен.

Чудеше се дали  да направи Боримиров член на комисията. Той беше способен архитект и инженер, но беше с труден и непредвидим характер, и никой не можеше да каже как ще реагира в деликатната ситуация.

Дали бе преодолял  подигравките и насмешките на съперника си, който имаше голяма вина за срутването на стената.

Боримиров жертваше личните си интереси в името на работата, но зад усърдието му, вечно дебнеше самомнителността му.

Ако Григоров поставеше Боримиров в комисията, той можеше да отмъсти на съперника си и да го измести от мястото му.

Затова Григоров реши да подложи Боримиров на малък изпит. Така щеше да получи отговор на тревожещите го съмнения.

За целта Григоров покани Боримиров на кафе, за да си поговорят. Когато седнаха на масата Пламен започна малко неуверено:

– Представи си, че синът на твоя съперник и враг падне в буен поток, и започне да се дави пред очите ти. Какво ще направиш?

– Нищо друго освен онова, което би сторил всеки почтен човек, – отговори спокойно Боримиров. – Ще скоча във водата, за да спася живота на детето.

– Ами ако бащата е постъпил изключително несправедливо спрямо теб, да кажем, че те е лишил от най-скъпото в света?

– И тогава бих спасил детето, то не е виновно за делата на баща си.

– Ами ако е отвлякъл собственото ви дете, причинил му е болка и е обезобразил лицето му? Как ще постъпиш тогава?

Боримиров се поколеба, но отговори твърдо и ясно:

– Дори и да е така, нямам друг избор, освен да спася детето. Живота му е даден от Бог и то има право да живее независимо от греховете на баща си. Но защо ми задаваш тези странни въпроси?

– За да съм сигурен, че вие сте именно човекът, на когото мога да разчитам. И трябва да ви кажа, че не съм се излъгал в преценката си, – отговори с добродушна усмивка Григоров и потупа Боримиров по рамото.

Пламен бе сигурен, че трябва да го включи в комисията и очакваше да бъде стриктен и честен при проверката.

Радан се усмихна приятелски на Катерина, но тя остана с чувството, че ѝ се присмива. Беше я поканил, за да и покаже ателието си. Тя знаеше, че е добър в работата си, но за първи път прекрачваше прага на творческото му гнездо.

– Всички скулптори ли са ваши? – попита Катерина.

Радан я погледна, изразявайки  цялото си превъзходство. Тя се престори, че не е забелязала демонстрацията на прекаленото му голямо самочувствие и попита съвсем небрежно:

– Сигурно е много трудно да издялаш колона с фигури?

– Трудно ли? Съвсем не, – Радан е засмя като малко момче, за което всичко е лесно. – Всичките тези фигури са в мрамора. В него има мъже, жени, деца и всичко, което можете да си представите.

– Как  така? – скептично сви вежди Катерина.

– Е, просто трябва да се отстрани излишния камък, – самодоволно и наперено обясни Радан.

Катерина се насили и му се усмихна.

– Ами този херувим? – попита тя, сочейки мъж, който отчаяно крещеше. – И той ли е бил скрит в мрамора?

– Херувим ли? – попита учудено Радан. – От къде ви дойде това на ум? Херувимите са щастливи същества, те постоянно ликуват.

– Аз пък мислех, че като са близо до Бога страдат , защото осъзнават своето несъвършенство, – поясни Катерина.

– Глупости! – не се сдържа да изрази недоволството си Радан. – Тази фигура изразява една осъдена душа в ада. Нека да я оставим да се кае за греховете си.

Радан обърна поглед към скулпторите в залата и попита:

– Кажете ми, коя скулптура тук ви харесва най- много?

Катерина обходи всяка композиция, обстойно огледа всичко,  но погледа ѝ се спря на двама млади.

– Кои са онези двамата? – попита Катерина насочила погледа си в дъното на залата.

– Поздравявам ви за чудесния вкус! – каза Радан.

И двамата се насочиха към привляклата я композиция.

Когато приближиха достатъчно Катерина видя ясно лицата на фигурите. Имаше чувството, че и двамата копнеят да прекрачат през прозореца и да избягат в градината.

– Струва ми се, че съм виждала някъде този младеж, – каза замислено Катерина.

– Естествено, – възкликна развълнувано Радан. – Копирах я от изложбата, която сте посетили, но направих някои подобрения на самия образ. Ето, забележете сама разликите. Спокойното лице, което сте наблюдавали в музея, сега е останало без дъх от гонитбата на любимата.

Катерина бе вперила поглед в скулптурата и внимателно изследваше чертите върху лицето на младежа.

– Вижте колко е изненадан! – продължи настървено обясненията си Радан. – Жената, която силно желае се превръща в дърво, за да не позволи да я завладее. Бедният, жените са толкова жестоки …

– Каква странна история, – тихо каза Катерина. – И всичко това е скрито в каменния блок?

– Да, от самото начало, – очите на Радан засияха въодушевено. – Важна е идеята. Щом я имам, грабвам длетото и отстранявам излишния камък. Идеята, изненадващото хрумване, от него зависи всичко.

Двамата вървяха между скулпторите и Радан ѝ обясняваше защо е видял тази, а не друга фигура. Разкриваше ѝ каква идея е вдъхнала душа на едно или друго парче мрамора.

Скулпторите в тази работилница се наслаждаваха на живота и всяко предоставено им блаженство. Всичко изглеждаше леко и безгрижно, сякаш изкуството бе една грандиозна игра.

Ние сме склонни да мислим за клюките, като един от „малките“ грехове. А когато Бог говори за клюките, Той ги поставя наравно с блудството и убийството.

Защо? Защото те разрушават взаимоотношенията, приятелствата, семействата и църквите.

Когато клюкарстваме се чувстваме малко по-важни, но за чужда сметка. Ние говорим за чуждите проблеми, но го правим с цел, за да покажем моралното си превъзходство, макар и да не го осъзнаваме понякога.

Това е опасно. Клюките нараняват.

Някои от вас са били дълбоко наранени от клюки и неща, които са били казани в офиса или семейството. Така се е разрушило доверие между приятели или много близки хора.

Ето какво Бог казва за случая: „. Молете се за лицето, което клюкарства за вас, така че то да може да се освободи от злото в живота си“.