Изследователи от Корнелския университет са разработили материал, който потенциално може да се използва за създаване на кожа на робот. Даденият материал може да се свива и разтяга шест пъти спрямо оригиналния си размер.

Така наречените хипереластични светоизлъчващи кондензатори, направени от прозрачни хидрогелиеви електроди, увити около изолационен диелектричен лист, карат материала да свети, когато той се разтяга или свива.

И поради това, че кожата е устойчива на силни деформации, тя чудесно ще пасва на роботи, които светват за да се проявяват.

Роботите ще станат част от нашия живот. Те ще могат да сменят цвета си, реагирайки на нашето настроение или на общия цветов тон в стаята.

Друга възможност за използване на материала е да бъдат поставени в преносими устройства заедно със разтягащи се схеми.

Но главната цел на проектът е създаване на специални роботи за военни цели.

Учените сравняват новооткрития материал с кожата на октопод, която съдържа пигмент, позволяващ бързо и точно да се мени цвета ѝ в зависимост от околната среда. Т.е. създаден е защитен камуфлаж. Така роботите ще могат  да променят цвета си и да скриват присъствието си.

Пазете се! Ако зад гърба си не виждате робот, това не означава, че него го няма.

За да се измъкне човек от плаващи пясъци, е необходимо да приложи титанични усилия.

Силата необходима, за да се освободи крак от плаващ пясък със скорост 1см/с е равна на силата, с която се вдига малък автомобил.

Поради високата плътност на плаващите пясъци, човек или животно, не могат напълно да потънат в тях. Те са безопасни сами по себе си, но значително ограничават възможността за предвижване.

Човек затънал в тях става уязвим и към други опасности: прилив, слънчево облъчване или обикновено обезводняване на организма.

При попадане в плаващи пясъци, както и в блато, е нужно  човек да легне по гръб и широко да разпери ръцете си.

Празник е. Хората сами или със близките си се отправят към централния площад.

Младо семейство, мъж и жена, хванати за ръце отпиват от бутилките си по малко бира.

Пред тях върви петгодишният им син, с измъчено лице, с ръцете зад гърба и мърмори на висок глас, за да го чуят всички:

– Когато порасна няма да пия бира, дори няма да си я купувам. Сладолед ще купувам …. за своите децата.

Съседите гледаха Петър Николов и не можеха да повярват на очите си. Често си шушукаха зад гърба му:

– Направил някакъв експеримент върху себе си.

– Ял безсмъртни бактерии.

Колегите му го уговаряха:

– Като не искаш нас, поне семейството си включи в експеримента.

– Не съветвам друг да повтори опита ми, – казваше загрижено Петър.

Николов бе доктор по геологоминералогическите науки В университета се занимаваше с проблемите на вечно замръзналата земя.

Бактериите бяха негова специализация, макар и не пряка. Преди 20 години микроорганизмите бяха пленили Николов. Той изучи всичко, което учените бяха открили още в началото на 20 век за бактериите във вечно замръзналата земя на полюсите.

Самият той участва в не една експедиция. Увличаше се от идеите на геронтолизите и микробиолозите. Пет години прекара в микробиологичната лаборатория на Университета в Хокайдо, опитвайки да разшифрова ДНК на бактерията.

Тази бактерия Николов беше намерил в замръзналата почва високо в планината и най-странното, тя бе жива. Това беше парадокс, сензация.

– Защо всички живи организми на земята живеят ограничено време? – Петър се разхождаше неспокойно из стаята и разсъждаваше на глас. – Състава и биохимията на клетките до сега е добре изучен. Знаем, че при натрупване на повреждания се нарушава синтеза, разрушава се ДНК. До днес смятахме, че това е основната причина за стареенето и смъртта на живите организми.

Петър разроши косата си с ръка и се вгледа в изследванията си.

– Странно, но с древните едноклетъчни, намиращи се в замръзналата земя, нищо подобно не се случва. Те не се разрушават, не стареят и не умират. Живеят много години и се чувстват много добре. Микроорганизмите са били обградени от лед, но вътрешноклетъчната вода не е замръзнала. Нейното количество се оказа само седемнадесет процента по-малко, отколкото в традиционните растителни клетки.

Бактерията, която Петър изследваше се оказа суперприспособима. Той я бе поставил в бутилка с коняк. Течността помътня но бактерията остана жива.

– Невероятно! – възкликна Николов. – В природата съществуват организми, които не умират от алкохола. Те не само не умират, но и се размножават в него.

Антон, един от колегите му бе полюбопитствувал:

– Ти така ли ги погълна?

– Не разбира се, – засмя се Николов. – В такава концентрация е опасно да се опитва. Конякът използвам само за експеримента. Аз погълнах няколко бактерии, но в безопасна концентрация заедно с вода.

Николов преди да изпробва бацила на себе си, бе провел не малко експерименти с плодови мушици и мишки.

– Резултатите са направо зашеметяващи, – бе споделил с колегите си Николов. – При мишките се подобри двигателната активност и се увеличи продължителността на живота им. Това е парадоксално, защото обикновено тези неща са несъвместими. Колкото повече енергия изгаря организма , толкова по-малко той живее.

Изглежда част от тези бактерии бяха попаднали в питейната вода на района, защото той се славеше с много столетници, независимо от лошата среда и тежките климатични условия.

– Навярно тайната на столетниците тук се крие в уникалните свойства на бактерията, – предположи Николов.

– Как реагираха жена ти и децата ти за този рискован експеримент? – подпита го Стоян, негов приятел от детството.

– Те бяха против, – каза Николов. – Страхуваха се, че мога да умра.

– Изглеждаш по-млад и съвсем си престанал да боледуваш, – подхвърли му Антон.

– В науката се говори за резултат, когато е налице статистика, доказателства и заключения, – каза сериозно Николов. – За опитите с мушиците и мишките написах статия, но за личния си опит нямам морално право да говоря. В крайна сметка, моите субективни заключения могат да бъдат и погрешни.

– Кажи на хората, че тези бактерии действат положително на човешкия организъм и те ще решат, че това е еликсирът на безсмъртието, – засмя се Горан.

– Да но до еликсирът е още далече, – натърти Николов. – Ние не знаем защо живеят полкова дълго и как се приспособяват към всякаква среда. Какво ги защитава, та техния геном не се поврежда? Това ни предстои да открием.

– Ако разгадаем тази загадка, – усмихна се Мирон, – открили сме тайната на дълголетието.

Автомобилна катастрофа. Синът ѝ и съпруга ѝ вече ги нямаше. Евгения Петрова не можа да понесе тази загуба и се пристрасти към алкохола.

Първо я свалиха от директорското място, но тя имаше много заслуги в училището и за това я оставиха. После ѝ предложиха сама да напусне училището.

Алкохолът беше свършил своята работа. Всичко, което можеше да продаде Евгения Петрова го продаде. а останалите неща ги обмени за вино и бира. Нищо не остана и от самата Евгения.

Появи се Катя. Тя нямаше свой дом. Беше дребно мършаво момиче с износени и мръсни дрехи. Всяка сутрин Катя обхождаше своите владение,  контейнерите за боклука.

Една сутрин, когато Евгения се събуди, не можа да разбере как се озовала Ката на пода в дома ѝ и отгоре на това спеше.

Съседката на Петрова, Дида има куче. Преди катастрофата двете с Евгения заедно разкарваха кучетата си. Животните вървяха напред, а жените си приказваха зад тях.

Но един ден Дони, кучето на Евгения изчезна и Дида попита за него:

– Къде е Дони?

– Дадох го на други хора, – каза незаинтересовано Евгения, – самата аз няма какво да ям.

Дида доста често виждаше Петрова край контейнера за боклук, но я избягваше.

Една сутрин Евгения сама тръгна към нея.

– Противно ти е да ме виждаш такава нали? – заяде се Петрова.

– Какво говориш …, – опита да се измъкне съседката.

– Не ме лъжи. Не можеш да ме понасяш. Но виж кучето не се гнуси от мен. Нали Сара?

И кучето радостно замаха опашка на Евгения Петрова.

След две седмици Евгения тичаше и крещеше на Дида:

– Да бягаме.

Двете жени побегнаха. Когато се отдалечиха доста от мястото, Дида попита:

– От кого бягаме и се крием?

– От Катя. Тя ще извика ченгетата да ме хванат.

– А Катя къде е сега?

– В къщи. Ремонт прави, а аз реших да я потопя и отворих всички кранове.

Евгения и Дида се спряха и започнаха да се заливат от смях.

Шест месеца Дида не видя Евгения Петрова. Някой спомена, че била в болница друг, че е на почивка в чужбина.

Веднъж пред дома на Петрова спря камион, от който изкараха луксозни мебели. На външната врата стоеше Катя.

„Катя е забогатяла“, – помисли си Дида.

Но не беше Катя. Една жена излезе от къщата, отиде при носачите и започна да им дава наставления, кое къде да носят.

„Навярно е някоя нова наемателка“, – помисли си Дида и реши да подмине, когато чу зад гърба си:

– Няма ли да се поздравим?

Когато Дида се обърна, ахна. Евгения Петрова стоеше срещу нея сияеща и засмяна.

– Заповядай да изпием по едно кафе, – покани я Евгения.

Дида не отказа и влезе, а в главата ѝ се въртяха толкова много въпроси, че не знаеше от къде да започне.

– Изненадана ли се? – попита Евгения Петрова.

– Да, – каза Дида. – Радвам се, че те виждам.

Ето какво ѝ разказа Евгения, докато пиеха кафето си:

– Бях отишла до контейнера и видях чанта с кисело мляко. Много се зарадвах, защото няколко дена нищо не бях яла. Когато изядох млякото на дъното на чантата ме чакаше още една изненада. Там загърнати във вестник имаше долари, евро и левове. Парите бяха доста. Щяха да ми стигнат за ремонт, за нови мебели и дори за екскурзия в чужбина. И сега ето ме отново.
Дида я гледаше и се радваше заедно с Евгения на случилото се, което беше преобърнало живота ѝ.