Приятелю, не отивай във опасния свят, който ни заобикаля, без молитва. Вечер ти коленичиш, но вече ти се спи. С умората от тежкия ден се оправдаваш, претупваш молитвата и бързаш да се възползваш от сладкия покой.

Идва утрото. Закъсняваш. Утринния час за молитва пропускаш или набързо и без особено внимание се отнасяш към него.

Не бодърстваш в молитва. Пренебрегваш часовете за бдение. Нима за теб те са завинаги изгубени? Трябва да признаеш за съжаление, че това е така. Щом пренебрегваш молитвата, ще страдаш от това.

На пътя си ще срещнеш изкушения, а ти не си готов да се срещнеш с тях. Съвестта ти те осъжда и ти се отчуждаваш от Бога.

Не е изненадващо, че деня, в който не си могъл да преодолееш сънливостта, е бил пълен провал за теб.

Минутите за молитва, изпуснати заради мързел, не могат да се възстановят. Можем да се научим от опита си, повече да не повтаряме грешките си, но е невъзможно да върнем тази свежест и сила, които се съдържат в тези пропуснати минути.

Ако Божият Син е чувствал необходимост да става в зори, за да излива сърцето си пред Бога, колко повече е необходимо ние да се се срещаме с Този, който дарява всяко благо, всеки съвършен дар и Който е обещал да ни даде всичко необходимо за живота.

Ние никога не знаем, какво е черпил от молитвите си за Своя живот Господ Исус Христос, но знаем колко е безсилен животът, в който отсъства молитвата.

През 1992 г. в Москва в чест на Деня на славянската писменост и култура е издигнат паметник на Кирил и Методий, на които традиционно се приписва създаването на кирилицата.

Надписът на пиедестала е на старославянски и гласи:

„Святым равноапостольным первоучителям славянским Мефодию и Кириллу. Благодарная Россия“.

По- късно лингвисти са открили в този надпис пет грешки. Две от които са само в думата „Россия“.

Често си мисля за грешките, които съм допуснала в миналото и в последните дни. Защо казах това? Защо участвах в одумването на този човек? Спомням си и за решения, които са ме отвеждали не, където трябва. А всичко това води само до проблеми.

Как Исус се отнесе към жената, хваната в прелюбодейство? Първо Той я спаси от сигурна смърт, като предизвика обвинителите ѝ да се замислят за собствените грехове. А след това не осъди жената, а ѝ даде нова възможност, за да се поучи от грешката си.

Когато правим нещо, което ни наранява или оскърбява другите хора, не бива да забравяме, че Бог желае не да ни осъди, а да ни накара да се поучим от собствените си грешки и да не съгрешаваме повече.

Бог винаги ни дава много шансове, с една единствена цел, да се променим и да станем подобни на Сина Му Исус Христос.

Бяха изминали пет години, откакто Донка за първи път прекрачи прага на университета. Тя завърши с отличен успех специалността си и бе поканена да остане на работа в учебното заведение, което бе завършила.

Надежди, мечти, очаквания, всичко се бе събрало в тази покана. Очертаваше се бъдеще, за което отдавна Донка си мечтаеше.

Тези дни тя имаше проблем с една от задачите, които ѝ бе възложил един от професорите. Трябваше да предаде работата си на другия ден и нямаше никакво време да поправя грешките си.

Донка бе много напрегната и стресирана. Не виждаше изход от създалата се ситуация.

На другия ден тя трябваше да ръководи упражненията на група студенти. След занятието един от младежите я попита:

– Можете ли да ми отговорите на въпроса, колко е пет плюс две?

Въпросът ядоса Донка. Тя бе напълно сигурна че студент от четвърти курс, какъвто бе Дамян, може сам да си отговори на въпроса.

Донка се намръщи и му каза:

– Ти знаеш отговора – седем. Защо ме питаш?

Той се усмихна топло и отговори:

– Не, съвсем не исках да ви засегна или да се подигравам с вас. Според вашата математика пет плюс две е седем, но не и според Божията.

Донка се заслуша в думите на студента внимателно. Тя усещаше, че тук се крие нещо повече от проста математика.

Дамян прибра буйния си перчем и спокойно обясни:

– За Бога пет плюс две е повече от пет хиляди, защото Той може да нахрани пет хиляди души само с два хляба и пет риби.

Този оригинален отговор помогна на Донка да преодолее стреса и да се успокои. Замисли се върху казаното от Дамян и се помоли:

– Господи, моля Те помогни ми.

За нейна изненада професорът разбра затрудненията ѝ и даде на Донка още една седмица отсрочка.

„Да, Бог е с нас, – каза си Донка, – Той винаги е с нас и ни дава надежда и мир. За Бога няма нищо невъзможно“.

Радостни сълзи заляха бузите ѝ. Тя не беше сама, Бог нямаше да я изостави. В кавито и обстоятелства да се намираше, тя можеше да очаква помощ единствено Него.

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.