Авторите на рисунки в пещерите, по-добре са познавали анатомията на четириногите, отколкото повечето съвременни художници и са направили по-малко грешки при изобразяване на ходещи мамути и други бозайници.
Известният американски фотограф Едуард Мейбридж е издал многотомен труд за движението на животните, където са систематизирани даните, получени при изучаване на фотографии на ходещи или бягащи четвероноги. Тази работа е станала отправна точка за много учебни пособия по художествено изкуство и биомеханика.
Група учени от университета в Будапеща проверили доколко пещерните живописци са разбирали от устройството на животните, които рисували.
За целта те събрали повече снимки на скални рисунки и съвременна живопис и ги анализирали от гледна точка на движението на четириногите бозайници. Древните хора по-добре са рисували животните от съвремените художници.
Учените обясняват, че почти всички бозайници, с изключение на приматите, са разработили специална стратегия за движението при ходене. Обикновено животните отделят или докосват с крака земята при строга последователност. Първо прави крачка левия заден крак, след това левия преден и едва след това десния заден и десния преден. Такава последователност осигурява максимална стабилност на тялото в движение и не дава на четвероногите да паднат.
Оказало се, че древните художници са добре запознати с анатомията и механиката на движение на четириногите, които са нарисували. Според изчисленията на учените, пещерните живописци коректно са нарисували мамути и други животни до 54% от скалните рисунки.
От друга страна „конкурентите“ от Средновековието и Новото време са допуснали около 83,5% грешки в изображенията.
Учените предполагат, че подобна разлика в майсторството на съвремените и пещерните художници може да се обясни с това, че последните са ходили на лов за животни, които са изобразявали.
По всяка вероятност древните живописци дълго са наблюдавали движенията и анатомията на своите бъдещи жертви, знания които те пренесли в своите рисунки. Повечето от съвременни художници не са обременени от тези изисквания, което обяснява и големия брой грешки в работата им..

Всеки от нас носи по две торби. Една на гърба. Тя е пълна с нашите пороци и недостатъци.
А другата е отпред. Тук добре са натъпкани чуждите прегрешения.
Та затова не можем да видим грешките си, но сгрешат ли другите, лесно ги осъждаме.

Помислете колко важно за вас е дадено събитие? Мисля, че по-важно е как то  действа върху вас. Нашият живот се определя не от това, какво сме видели, а как го възприемаме.
Всеки трябва да се учи. След падане трябва да искаме шанс да опитаме отново, а от грешките си е необходимо да се поучим. Колкото повече търсим, толкова повече ще намерим. Нека се опитаме да извлечем полза от неудачите си.
Във всеки от нас има нещо, което в другите го няма. Ние можем да правим виртуозно това, както никой друг. Търсете това зрънце в себе си и го развивайте. Никога няма да се провалите, ако се занимавате с това, за което сте предназначени.
Целия свят е театър, в който ние играем. Но какво играем? Роли, които други са изискали от нас или режисираме сами своите действия и решаваме как да играем?
Успехът не ни учи на нещо. Това правят грешките. Те ни карат да бъдем по-внимателни и ни мотивират към промяна и развитие. Всеки, който иска да се учи трябва да експериментира, а в тези си действия можем да сгрешим. Важното е навреме да разберем, че грешим и да не униваме.
Колкото по-голямо здание се стремят да построят строителите, толкова по-дълбоко копаят и по-як фундамент изграждат. Така е и с всеки от нас.  Колкото по-голяма задача поставяте пред себе си, толкова по-сериозно трябва да помисли  за израстването  и обучението си в тази насока.
Не се отказвайте! Ако копнежа е в сърцето ви, не го оставяйте да загине и да изчезне на цяло. Животът е борба, в която успяват само упоритите.

Изглежда април е доста напрегнат. Често срещам хора, които се оплакват, разочаровани са от всичко и нищо не може да ги успокои. Много са станали раздразнителни в къщи и на работа. Всички мислят, че така не може да продължава, но не могат да се спрат.
Където и да сте кажете няколко добри думи от рода на: „От трудностите не можеш да се скриеш!“ или „Не всичко приемайте на сериозно“. На хората им става по-леко. Душевните рани впримчват човека, понякога една дума може да донесе известно облекчение. Обикновено заетите хора са обкръжени от хора също толкова много заангажирани, така че няма кой да спре и да поговори.
Представете си жена, която се връща от работа. Денят й е бил много напрегнат. Тя бърза да приготви вечерята. Малко по-късно се връща мъжа й и ядосано мърмори:
– Пак зеленчуци. Не можеш ли да сготвиш нещо по-хубаво?
– А ти сутринта защо не изхвърли боклука, колко пъти те молих, – изригва като вулкан жената.
Може би по-добре щеше да прозвучи така:
– Навярно е така. Ти си много уморен след работа. Бих искал  да ме разбереш, аз също съм уморена….
Но нищо такова не излиза от устата им и те започват да се критикуват за грешките си.
Когато сме уморени, вместо да благодарим се оплакваме: „Защо не си направила това….?“ или „Направи и това и това….“. Мисля, че всеки трябва да се спре и да се запита, дали тези думи иска да чуе твоя събеседник.
Ако сега сте се срещнали не е нужно веднага да се оплаквате и да критикувате. По-добре се усмихнете и кажете нещо приятно. Може някой от вас да каже: „Аз не мога да говоря това, което не чувствам“.“ Когато казваме добри думи, ние започваме истински да изпитваме благодарност. Ако има нещо, от което искате да се оплачете, оставете го за по-късно, тогава вашият събеседник непременно ще ви изслуша.
Като начало застанете пред огледалото и кажете: „Благодаря.“ Няма нищо страшно, ако отначало това бъде за вас като преструвка.